Оковите на скръбта

Уакс изръмжа тихичко и се покатери до следващото ниво, но истината беше, че се беше задъхал така, че щеше да му коства усилие да спори. По-младият мъж явно се досети за това и се ухили широко, докато се изкачваха по последните две нива до долната широка пътека.

— Трябва да ти забия един право в ухилената физиономия — скръцна със зъби Уакс, когато се присъедини към все още подсмихващия се Уейн на пътеката. — Но нали просто ще се излекуваш.

— Не — възрази Уейн. — Ще падна на една страна и ще започна да охкам. На твоята възраст е важно човек да бъде оставен с впечатлението, че още може да постигне нещо важно.

Уакс поклати глава, обърна се и пристъпи настрани по пътеката. Дъската под крака му веднага изпращя, а ходилото му пропадна. Макар че успя да се хване и да издърпа ходилото си обратно, за пръв път от цяла вечност усети частица от онова, което останалите сигурно чувстваха, когато се озовяха на толкова високо място. Земята беше така далеч, далеч долу, а в момента нямаше никакъв метал у себе си.

Изръмжа и заобиколи дупката.

— Не беше по моя вина. Дъската беше слаба.

— Да, да — каза Уейн. — Няма страшно, приятел. Повечето хора понатрупват килца, като стигнат до залеза на младостта си. Естествено е.

— Ако те застрелям, никой няма да ми търси сметка — отвърна Уакс. — Сигурно просто ще кажат: „Уха. Как успя да изтърпиш толкова дълго? Аз на твое място щях да съм го застрелял още отдавна.“ И после ще ме черпят една бира.

— Ето това вече ме жегна — заяви Уейн. — Не съм…

— Кои сте вие?

Уакс замръзна, после двамата с Уейн погледнаха нагоре към човека, който се беше навел, вперил поглед в тях, от горната пътека. Инженер, доколкото можеше да види — с бяла престилка върху жилетката с връзка. Мръщеше се насреща им, но изведнъж явно разпозна Уакс и очите му се разшириха от изненада.

— Покварата да го вземе — изруга Уакс и вдигна ръце, а Уейн светкавично подскочи нагоре.

Уакс го вдигна колкото можа по-нагоре, Уейн се протегна и стисна ръба на горната пътека. Инженерът тъкмо се готвеше да изкрещи, когато Уейн го грабна за глезена, дръпна и го накара да се стовари на пътеката със силно тупване.

Миг по-късно Уейн замахна и прозвуча още едно тупване. Уейн продължаваше да чака нервно. Секундите се точеха една след друга.

— Уейн? — изсъска той. — Горе ли си?

Само след секунда над ръба на горната пътека се появи лицето на инженера — със затворени очи, явно в безсъзнание.

— Естествено, че е — обади се Уейн отгоре с глас, досущ като на злощастния инженер, и размърда главата, сякаш държеше марионетка. — Нали току-що го избута тук! Забрави ли вече? Слаба памет. Явно наистина си тръгнал да остаряваш.