Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Значи тоя момък е бил толкова важна птица? — с престорена наивност се учуди Слава.
— Е, първо не беше момък — минаваше четиридесетте, но да ви кажа, биваше си го!
— Вярваме ви. Знаете ли с кого се срещаше, когато идваше тук?
— Точно не знам, но няколко пъти, в това число и последния, се видя с някакъв млад мъж на име Юрий.
— Не помните ли фамилията му?
— Той не ни запозна, а фамилията дочух съвсем бегло — Андреевски, според мен…
— Или Андриевски — подсказах аз.
— Да, май така беше.
— Той не се ли представи? Не знаете ли какво работи?
— Навярно беше от външното министерство, макар че не мога да твърдя. Кой друг би могъл да си сътрудничи с американски конгресмен?
— Логично. Казвате, че преди това американецът не ви е посвещавал в работите си, вие сте му била нужна само за свободното време?
— Да.
— За какво тогава ви е взел при последното пътуване?
— За същото.
— И само за това?
— Не съвсем. Освен че зная английски и френски, работя и на компютър.
— И Мешчерякова ли можеше?
— Не. Взех я само за параван.
— Не ви разбрах, извинете.
— Джон не искаше Юрий да знае, че вечер не се занимава само с любов, а и си записва някои неща на компютъра. Затова каза на Юрий, че ще вземе със себе си в Кавказ едно момиче уж като секретарка. Ако той няма нищо против Дина, срещу мен значи, ще намери нещо и за него. Юрий се съгласи и аз поканих Катка. Лесно стана, защото тя смяташе, че ми е длъжница.
— За какво?
— Как за какво! Намерих й богата работа, жилище й дадох. Да не е малко във времена като днешните?
— Съгласен съм.
— Та така като две двойки си пътувахме из Чечня. Денем те си вършеха работата, а ние с Катка ги съпровождахме като мутреси. Тя просто си седеше и се фръцкаше на джигитите. А ние с Джон доста се стараехме. Той се преструваше в полза на работата си, че не разбира руски, и аз превеждах постоянно цялото им дърдорене.
— Ас кого и за какво разговаряха?
— С кого ли? Не им знам имената, но някакви шефове бяха. Там, ако добре съм разбрала, има двувластие или тривластие. Та Джон ги уговаряше да не довеждат нещата до конфликт, да седнат на масата за преговори… Накратко, както казваха в нашия институт — обществено-политическа лексика.
— Кога работехте на компютъра? По време на тези срещи ли?
— Какво говорите? Юрий не трябваше да разбере за това. Джон имаше лаптоп, нали знаете, като тези, които използват западните журналисти на пресконференциите — можеш да го скриеш във всяка чанта. И дискетното устройство е съвсем малко, всичко е вградено вътре. Работех с прекъсвания, предимно вечер. Обикновено там, където отивахме, организираха прием. Джон и Юрий се наливаха, а аз се прибирах под някакъв предлог в стаята ни и пишех.
— Вие знаете английски. Що за текстове пишехте?
— Не бяха текстове — само поредици от цифри.
Двамата със Слава отново се спогледахме.
— Не ви ли дойде наум, че американецът не е този, за когото се представя?
— Идваше ми. Веднъж след особено бурен купон в Грозни той каза, че вече сам не помни истинското си име.
— А казвал ли ви е някога защо е дошъл тук? Имам предвид истинската му цел.
— Не. Защо да го прави? Аз не се интересувах. Той между другото затова и ми се доверяваше. А според вас трябваше да търча в контраразузнаването ли?
— Според нас, ако контраразузнаването толкова време не е успяло да разбере кой е той наистина, то едва ли щеше да помогне и вашата бдителност. Знаете ли, че той умря?