Момиче за шпионина

— Забрави ли, че беше на косъм от смъртта? — загрижено попитах аз.

Ткачова местеше очи ту към единия, ту към другия, шашната от потока на многословието ни, после едва произнесе:

— Каква смърт? За какво говорите…

— На осемнайсети ноември ти и твоята приятелка сте пътували в компания с американец и руснак в автомобил марка „Волво“. На Минското шосе двама непознати са ви обстреляли с автомати. Американецът е бил ранен, на теб ти е провървяло. На останалите също. След престрелката нашето момче те е изхвърлило почти насред полето и е заминало. Е? Сега можеш да се отпуснеш и да отговаряш спокойно на въпросите. Или сама разказвай, както ти харесва повече. Ако се опъваш, ще те предам на контраразузнаването. Като им паднеш в лапите — ще гледаш задграничните екскурзии през крив макарон, нали разбираш!

— Защо контраразузнаването? Не трябва! — разтревожи се Ткачова.

— Тогава разказвай всичко на нас. Ние не ловим шпиони.

— Че какво общо имат шпионите? — попита тя. — Вие какво мислите…

— По време на разпит ние не мислим, а събираме информация. После ще си мислим, всеки за своето. Ако вие, гражданко Ткачова, сте убедена, че смъртта на Мешчерякова не е свързана с пътешествието ви с волвото, постарайте са да убедите и нас. Това е всичко, което се иска от вас.

Дина ме погледна и кимна.

— Добре. Всъщност аз не крия ничии тайни, както си мислите за мен. Това, което знам, не може да навреди на никого, а на вас може пък да помогне…

Усмихнах се неволно:

— Май освен външността у вас дремят и политически дарби?

Тя възприе думите ми като намек за помирение между свидетел и следовател и се усмихна в отговор:

— И не само политически. Да бях се родила през миналия век в княжеска фамилия… Е, добре. Право на дупката, както казваше Вова Петрушин. С милия и умен чичко на име Джон се запознах преди две години.

— Бяхте ли вече в „Еделвайс“?

— Бях минала събеседването с Петрушин.

— Събеседване?

— Да, няколко незначителни въпроса и бавно разсъбличане с поглед.

— Ясно.

— Срещнах Джон съвсем случайно. Някакъв пиян тъпанар се беше лепнал за него в метрото на станция „Маяковска“. Изглежда, го беше взел за наш фирмаджия. Вкопчил се беше в ръкава му и нещо мърмореше за кръвопийците, направо деветстотин и пета година! А Джон, вместо да го прати на майната му, ако ще и на английски — по интонация и експресивност псувните са интернационални, — уговаряше тоя пияндур, обясняваше му, че няма никакво отношение към реформите в Русия. Тогава се приближих, извих леко ръката на пияницата, стъпих му на крака с токчето и му казах, ако не иска да опита милиционерските палки, да изчезва при жена си и там да изказва политическите и икономическите си възгледи. Разбира се, аз му обясних това с по-прости и разбираеми думи. Той се покри, Джон започна да ми благодари и предложи да ме черпи с коктейл на някое прилично място. Така и започна. Обикновено той се появяваше на периоди, идваше веднъж на три месеца за две седмици и веднага ме фрахтоваше при Петрушин, както сам казваше. Разбирате ли, нашите отношения бяха различни, затова аз не позволявах на Вова да взема от Джон пари за мен, а на Джон не разрешавах да плаща. Казах на Петрушин, че ще му платя сама, ако толкова иска. Но Петрушин великодушно се отказа. Ласкаеше се от мисълта, че с момиче от неговата фирма се занимава не някакъв дилър, а американски държавен чиновник. В своите сутеньорски кръгове може и да се е хвалил с това.