Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Но защо? И как му помогна?

— О, принцесо, днес чувствам в себе си пиянската честност на хернистирец, без да съм вкусил дори глътка вино, но все пак има неща, които по-скоро бих премълчал. Историята на моето падение си е само моя. Повечето от приятелите ми, които бяха около мен по онова време, вече са мъртви. Нека ти кажа само това: по много причини — както поради нещата, които бях изучавал, за много от които бих желал да не ги бях виждал, така и поради собствената ми болка и многото пиянски нощи, които прекарах в опити да я убия, радостта, която понякога намирах в живота, помръкна и скоро изчезна. Когато бях дете, вярвах в боговете на своя народ. Когато станах по-стар, започнах да се съмнявам в тях и вместо това повярвах в единствения бог на ейдонитите — единствен, макар че е ужасно смесен със своя син Усирис и Светата майка Елисия. По-късно, при първото разцъфтяване на ерудицията ми, престанах да вярвам във всички богове — стари и нови. Но някакъв ужас сграбчи сърцето ми, когато станах мъж, и сега отново вярвам в боговете… Ах, как вярвам!… Защото знам, че съм прокълнат. — Монахът избърса очите и носа си с ръкав. Сега бе потънал в такава сянка, в която и луната не можеше да проникне.

— Прокълнат? Какво искаш да кажеш? Как така прокълнат?

— Не знам, иначе много отдавна щях да намеря някой магьосник да ми стрие някакво спасително биле. Е, шегувам се, господарке, но това е мрачна шега. Има на света проклятия, които никаква магия не може да премахне, точно както, според мен, има късмет, който никакви зли очи или завистливи съперници не могат да катурнат и който може да бъде изгубен само от притежателя си. Знам само, че много отдавна светът стана тежко бреме за мен и че раменете ми се оказаха слаби. Аз станах пияница на сериозно, не като някой простак, който обръща твърде много чаши и буди с песните си съседите, когато се прибира, а хладнокръвен, самотен търсач на забрава. Книгите бяха единствената ми утеха, но дори те ми се струваха лъхащи на гробница: те говореха само за мъртви хора, мъртви мисли и, най-лошото, мъртви и изсушени надежди, милиони от тях мъртвородени за всеки, който е имал някакъв звезден миг под слънцето.