![Урокът от нейната смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/8/urokt-ot-nejnata-smrt-bg-download.jpg)
Урокът от нейната смърт [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Урокът от нейната смърт [bg]». Краткое содержание книги:
„Дивър — новият любимец на Холивуд“ Уошингтън Поуст
— Лукс.
— Да, така е. — Кресги изглеждаше неловко.
Стаята вероятно беше една трета от цялата шерифска служба на Ню Лебънън. Корд си направи удоволствието да повърви по дебелия зелен мокет и се почуди защо върху него бяха поставени два шарени персийски килима.
— Това е най-голямото писалище, което съм виждал.
— Да, така е.
Корд седна в едно от креслата за посетители, което бе по-голямо и удобно от собствения му скъп фотьойл у дома. Опита се да го придвижи по-близо до бюрото, но то не помръдваше и се наложи да стане и да го дотътри със сила.
Кресги обясни:
— Било е кабинет на някакъв декан. Занимавал се с академични въпроси. Той се пенсионирал, а им трябваше някаква стая, където да ме сложат. Мисля, че им харесва да има чернокож мъж в този коридор. Когато човек тръгне насам от главното стълбище, ме вижда зад голямото ми бюро. Изглежда добре за колежа. Смятат, че съм важна клечка. Какво ли знаят. Значи са хванали хлапето.
— Хванаха го. Той бе приятел на сина ми.
— Аха. — Кресги навярно се чудеше дали да зададе въпроса колко близък приятел е бил, но нищо повече не каза.
— Уликите срещу него са доста силни. Той е малко завеяно момче, а баща му е още по-зле. — Корд осъзна, че е все още с шапка — тя се удряше във високата облегалка на креслото — и сега я свали, мятайки я като фризби върху седалката на другото кресло. Отвори куфарчето си. — Искам една услуга.
— Разбира се — каза с готовност Кресги.
Корд сложи найлонова торбичка пред Кресги. Вътре беше изгорялото късче от компютърна разпечатка.
— Какво е това?
— Парче от оная хартия, която намерихме зад…
— Не, имам предвид това. — Шефът на охраната посочи бялото картонче, прикрепено с червена връв към торбичката.
— Това ли? Едно от картончетата при веществените улики.
— Там е написано името ти.
— Това не е важно, Уинтън. Късчето…
— За процеса е, нали?
— Да. Така прокурорът може да проследи уликите чак до самото местопрестъпление.
— Ясно. Значи, ако има някакъв пропуск във веригата, защитата може да отхвърли вещественото доказателство?
— Точно така. — Тъй като Корд бе дошъл да иска услуга, той удовлетвори любопитството на Кресги, който внимателно изучаваше картончето. После Корд продължи: — Що се отнася до късчето хартия вътре, бих искал да разбера откъде идва. Хрумна ми идеята…
— Ти си се облегнал именно на това.
— … че е от колежа. Какво?
— Облегнал си се на подобно нещо.
— На какво?
Кресги му махна да се отдръпне. Корд се облегна назад и Кресги издърпа дебела пачка с компютърни разпечатки изпод купчина списания. Корд си бе подпрял ръцете върху тях.
— Това е разпечатка от счетоводния отдел на университета. Изпращат ги седмично на всеки отдел. Моята показва разходи по охраната, действителни и предвидени в бюджета, определянето на режийни. Ей такива неща.
— Знаеш ли от кой отдел е тази?
Кресги я погледна.
— Нямам представа.
— Има ли някакъв шанс да разбереш?
— Формално нямам достъп до архивите на счетоводството.
Корд попита невинно:
— А неформално?
— Ще видя какво мога да направя. — След пауза той попита: — Но ако са хванали момчето, какъв смисъл има?
Корд бавно махна някакво мъхче от обувката си и се забави достатъчно дълго, защото в този момент една хубавичка жена се втурна вътре с купчина писма, които Кресги трябваше да подпише. Шефът на охраната се изправи и с несръчна официалност запозна двама души, нямащи нищо общо, освен липсата на желание да се срещнат. Но Корд бе благодарен за чудноватата проява на учтивост — тя сякаш разсея Кресги от зададения въпрос и след като подписа документите, той не го подхвана повече при възобновяването на разговора.
9.
Тя го усещаше, че е наблизо, сякаш той кръжеше точно над тялото й подобно на топъл слънчев лъч.
Завъртя глава и се взря в поляната, в гората, високата трева.
Пак стъпки, шумолене на листа, чупене на клонки. (Значи: той не лети, не се материализира, не плува. Той върви. Това е добре.)
Сара се огледа за слънчевия отблясък при приближаването му, но не видя нищо, освен дървета, клони, листа, трева и сенки. Крачките се чуваха по-близо. Колебливи, несигурни. Тогава тя го видя — вървеше бавно към нея от гората, търсейки път сред гъсталака. Не изглеждаше съвсем като вълшебник, а по-скоро като голям човек, който шумно стъпва. (Това също е добре.)