Урокът от нейната смърт [bg]

Високата трева се люлееше от вятъра и слънцето проблясваше по листата на млади фиданки. Сара пристъпи в своя каменен кръг и седна. Тя внимателно кръстоса крака. Извади от раничката мечето, което щеше да даде на Слънчевия човек и го сложи до себе си.

Погледна часовника си. Показваше 2:40. Тя затвори очи и си спомни, че това означава три часа без двайсет минути. Мразеше числата. Понякога броиш до сто, а после пак започваш отначало, друг път броиш до шейсет.

Оставаха двайсет минути, преди да дойде Слънчевия човек.

Тя си спомни едно упражнение в училище — учителката й във втори клас движеше стрелките на един голям часовник и посочваше различни ученици да кажат колко е часът. Това упражнение я изпълваше с леден ужас. Тя си спомни как костеливият пръст на учителката сочеше към нея. И така, Сара, колко е часът сега? Тя започна да крещи, че не знае, не може да каже, не питайте, не питайте… Плака през целия път от училището до вкъщи. Същата вечер татко й купи електронния ръчен часовник, който носеше сега.

Внезапен полъх на вятъра развя косата й около лицето и тя се излегна, използвайки раничката като възглавница. Понякога следобед тя си поспиваше тук. Оглеждайки се наоколо, като се чудеше откъде ще се появи Слънчевия човек, Сара забеляза точно над хоризонта тънко късче от лунния сърп. Представи си, че небето е огромен океан и че луната е нокът от ръката на великан, който плува точно под повърхността на гладката вода. После тя се почуди как така може да се вижда луната през деня.

Затвори очи и започна да мисли за плуващия великан с ръце като планини, с километрични крака, който се носи стремително през небето. Сара се боеше от водата. Когато семейството отиваше в парка с плувните басейни, тя обикновено си играеше в детския басейн, от което се срамуваше, но не бе така зле в сравнение с ужаса от басейна за възрастни, с вода току под носа й, страхувайки се да не бъде завлечена към дълбоката част.

Искаше й се да може да плува. Със силни загребвания, като Джейми. Може би ще помоли Слънчевия човек да й помогне в това. Тя погледна часовника си. 2:48. Тя започна да смята на пръсти. Две минути… Не! Дванайсет минути. Затвори очи и мачкайки тревата край хълбоците си, си представи как плува, носейки се през басейна като скутер, напред и назад, как спасява живота на децата, които се мъчат в дълбокия край и профучава покрай брат си отново и отново…

След пет минути дочу приближаващи се стъпки.

Сърцето на Сара Корд затупка в радостно предчувствие и изкатервайки се от своя въображаем басейн, тя отвори очи.