Среднощният диамант [bg]

Вратата се отвори със замах. Грант стоеше на прага и държеше ризата си. Няколко тъмни отока се кръстосваха върху част от гърдите му, а едната страна на лицето му изглеждаше малко подута. На другата имаше малко порязване. Иначе изглеждаше добре. Не каза нищо и просто ми даде знак да пристъпя напред, но зърнах как в погледа му се мярна облекчение. След като затвори вратата, всичко, което можех да направя, беше да стоя и да зяпам, докато се опитвах да си поема дъх.

— Жив си — изтърсих най-накрая.

— Труден съм за убиване.

Пуснах перуката и свалих камата си. После се хвърлих в обятията му и осъзнах колко здраво го държа едва когато той изохка:

— Оу.

Понечих да се дръпна назад:

— О, извинявай, не мис…

— Престани — каза той, като задържа едната си ръка на хълбока ми. — И за нараняване не съм лесен. Ти добре ли си?

— Да. — Обвих ръце около врата му и се сгуших в него. Цялата паника, цялата несигурност… всичко, което се беше натрупало в мен, изригна навън. — Мислех, че си си отишъл. Мислех, че си мъртъв. И не можех да се справя с това — искам да кажа, не знаех как ще… и просто… имах чувството, че и аз ще умра… и…

— Ей, спокойно — каза той. Нервните му жестове противоречаха на лековатия му тон. Беше се вдървил в ръцете ми и се дръпна малко назад. След като помисли за миг, свали маската ми и огледа лицето ми. Докато го правеше, изражението му стана по-разтревожено, а допирът на ръката му върху бедрото ми — предпазлив.

Аз самата затегнах хватката си. Имах нужда да се вкопча в него, наполовина страхувайки се, че може да изчезне отново, ако не го направя. Този страх, че ще го изгубя, имаше същото въздействие, както когато си дадох сметка колко болезнено трябва да е било изгарянето на ръката му. Същото въздействие, както когато го чух да казва, че е призрак. Нещо се промени в мен през тези мигове на неговата уязвимост — защото той също се промени. Престана да бъде мой съперник, мой партньор в шпионажа или дори мой обект на повърхностно желание. Беше просто… Грант.

— Радвам се, че си добре — казах меко. — Защото всъщност те харесвам. И мисля… че може би и ти ме харесваш.

Харесваше ме. Виждах го. А виждах също и че това го ужасяваше. Да държи ръката си там, едва докосвайки ме, изискваше по-голямо усилие, отколкото цялата онази пламенност на пода. Защото, когато си мъж, който се е примирил да не е обвързан с нищо, беше по-лесно да смъкнеш дрехите на мимолетна любовница, отколкото просто да срещнеш погледа на жена, за която може да те е грижа. И беше невъзможно за проумяване, че тя може също да държи на теб.

— Няма нищо, ако ме харесваш само малко — добавих. Въпреки смущението му по лицето му започна да се

прокрадва усмивка. Стисна ме по-силно, по-здраво.

— Само малко, а?

Придвижих пръсти нагоре по врата му и ги прокарах през косата му:

— Да. Толкова малко, колкото искаш, ако това те кара да се чувстваш по-добре. Не искам да ме изхвърлиш отново.

— Никога не съм те изхвърлял. Ти излетя разгневена навън.

— Този път няма.

Повдигнах брадичка и разтворих устни в явна покана. Той я прие. С тази целувка нерешителността му изчезна, заместена от настойчивост, която почти ми се струваше отчаяна. Сякаш може би мислеше, че е изгубил и мен. Повдигна ме, а аз обвих крака около кръста му, докато ме носеше към спалнята си. Целувката се прекъсна чак когато се стоварихме на леглото с преплетени крайници. Той ме претърколи по гръб и отново сведе устни към моите, но го спрях за момент, опирайки длан отстрани на лицето му, за да мога просто да го погледна. Усмихнах се, а той се усмихна в отговор. И макар тялото ми да беше толкова напрегнато и неспокойно, осъзнах, че бях също толкова изпълнена с възторг просто да съм там с него, колкото и да оставя най-сетне желанието да поеме по пътя си. Отпуснах ръка и когато се целунахме отново, усетих и у него подобно разкриване.