![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Същата вечер в общия салон на кръчмата седна да се почерпи един младеж с пепеляви коси и незапомняща се физиономия. Той бе скромно облечен, а на пояса му, под рошавото наметало-дъждобран, висеше позволеният за черните съсловия на империята къс кинжал. Младежът изтърси плаща си на прага, доволен, че е избягал от противния ситен и хладен дъждец, който досаждаше на столичани от ранния следобед. Огледа се за свободна маса, а може би и за приятели. Изглежда позна сред постоянните клиенти някой, защото леко кимна и се насочи към най-отдалечената масичка, където над супата си от мариновани търкалца и картофи мирно дремеше нисичко старче в овехтяло наметало, изгубило първоначалния си цвят преди много години.
- Добър вечер, чичо Паа - поклони се юношата. Старецът изсумтя нещо в отговор.
- Уважаеми чичо, забелязвам, че халбата ти е празна - продължи младежът. - Позволи ми да се погрижа за нея? Хей, слугата! Донеси едно тъмно мелиинско и по-бързичко!
Старчето кимна като че ли доволно.
- Имам нещо да ти разкажа, чичо Паа - рече посетителят с незапомнящото се лице и се наклони към ухото на стареца. -Работата е свършена...
„Чичото" кимна, което означаваше, че иска да чуе историята докрай.
- Илмет получи от ръцете на Онфим Първи, собственикът на странстващия цирк „Онфим и Онфим", някакъв магичен артефакт, намерен в останките на Друнгския лес! Предметът има продълговата форма и прилича на класическите мечове на Дану. Илмет достави артефакта в Хвалинската кула на своя орден. Чудесията е невероятно мощна, направо ми секна дъхът от нейното маголъчение! Така, следеният вълшебник си остана в кулата на Арк...
И отново вместо отговор последва късо кимване.
- Не знам, уважаеми чичо, как чудесията е могла да се търкаля из гората толкова време, без никой да я забележи досега -продължи гостът. -Сега обаче е в ръцете на Червените... Нямах заповед да пипам артефакта, иначе като едното нищо щях да го задигна от онзи глупав, надут пуяк Илмет.
Старецът замислено потърка брадичка. Слугата донесе поръчаното тъмно мелиинско, ала възрастният мъж изобщо не посегна към халбата. После вяло махна с ръка на младежа добре, сине, чух те, разбрах те, върви си по живо по здраво. Юношата тутакси стана, но без ратайска припряност, а така, сякаш наистина му бе време да си тръгва.
- Довиждане, чичо Паа, боговете здраве да ти дават...- Възпитано се поклони и се отдалечи. Вратата на кръчмата хлопна след него.
Старецът само бе размърдал пръсти за сбогуване. Седеше и с отвращение се взираше в халбата с донесеното му пиво.
Вратата отново се открехна и „чичото" изви поглед натам. Появилият се човек два пъти поклати глава, обърна се и си тръгна. Старецът въздъхна, гнусливо отмести тъмното мелиинско, надигна се и закрета към кухнята на заведението. Сви по скърцащо стълбище, което водеше на втория етаж. Там се навърташе оправно на вид момче, което усърдно търкаше покритите с дърворезба перила.
- Хуквай към брат ми - нареди фъфлещо старецът. - Кажи му, че го пипнахме.
Момчето се скри като мълния в кухнята, а „чичото" измърмори сърдито под носа си:
- Тъмното мелиинско е помия на помиите...
Миг след това той се провикна към другия слуга да му донесе в стаята светло пиво от личната пивоварна на Хърбавия Хъмс.
- Ха така, това вече е друга работа! - зарадва на питието старецът.
За момент Ахата си помисли, че мечтата й да умре се сбъдва. Нажежен въздух опърли дробовете й, призрачни огнени вълни летяха насреща, заплашвайки да й пресушат очите... На тила си усещаше цял отбор дървосекачи или земекопачи, които се трудеха над черепа й.
„Какво ли им трябва?"
В следващия миг проумя какво става - заклинанието на маговете на Дъгата бе изтръгнало нея и останалите циркаджии на господин Онфим от подземията на тарлингите.
Момичето Дану чу стон.
- Ооох... Ах, гааадове... Позна Евелина.
Не й завиждаше. Нито на нея, нито на Нодлик и Кицум. Воин на Сивото братство, попаднал в лапите на маговете, не можеше да разчита на нищо добро, най-малко пък на честна смърт. Особено ако е следял същите тези магове и е опитвал да им се пречка.
„Няма да има пощада, няма. Господин Онфим със сигурност се е отървал... Тогава защо му е да спасява позорно провалилите се „циркови артисти"? Всичко се нареждаше от само себе си. Пороят щеше да премахне свидетелите - нас. Защо е било необходимо да се хабят толкова сили, за да вадят обречени хора от тарличината? Може би в ордените не смятат, че заслужаваме толкова милосърдна кончина, каквато ни бе отредил Пороят..."