![Диамантен меч, дървен меч [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/1/diamanten-mech-drven-mech-bg-download.jpg)
Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Безжизнените ръце задрашиха по свиващите се скали, твърдият гранит се ронеше като парче изсъхнало сирене, а там, където ноктите удариха на кремък, хвръкнаха искри. Ала Силата на планините надви въпера. Плочите от камък се затвориха, разнесе се трясък на кости, съскане и бълбукане -плътта се пукаше под натиска, а от жилите, бавно и с нежелание, изтичаше гъста, кафява каша. Порталът на пещерата разряза мъртвеца на две.
- Край - издиша Сидри и избърса челото си с трепереща длан.
Мракът пристъпи от всички страни. Светеше само кристалът на джуджето. Виждаше се остатъкът от трупа на свещеника - от парчетата плът, обгорелите парцали и някогашното бяло расо, стърчеше долната част на гръбнака.
- Трябва да го довършим - делово каза Кан-Торог и пристъпи решително напред.
- Не! - Сидри се вкопчи в ръкава на Волния. - Не оскърбявай Силата на недрата с недоверието си, безумецо! Цар-планина ни защити. Никое желязо няма да се справи по-добре от това! Да вървим. Нямаме достатъчно припаси, а пътят е дълъг.
- Колкото сме взели, толкова - сви рамене Кан и с неохота прибра меча си. Ала Тави го познаваше достатъчно, за да схване, че воинът няма търпение да се махне час по-скоро. Тук той бе претърпял едва ли не първото в живота си поражение. Освен това очевидно се гнусеше да цапа острието с безопасната вече мърша на свещеника.
- А сега - с неочаквано заядлив, почти господарски тон избъбри Сидри - вадете факли! Не съм ви слуга, че да ви светя! - Джуджето избягваше да поглежда към останките на входа. -Вече не ми останаха никакви сили, нозете не ме държат... Хайде, хайде, мърдайте по-живо!
Плашливият посланик на Каменния престол се бе преобразил.
„Навън, под небето, мълчеше като пукал - помисли си Тави. Още не се беше справила с разтърсващите я нервни тикове. Страхът се отцеждаше от нея заедно с потта. - Тук изведнъж стана много... Ох, лошо се изплъзнахме от потерята, лошо! Пред каменните двери останаха толкова следи, че маговете ще ме пресметнат като бакалска сметка... Дано Пороят заличи следите от вълшебството ми, пусто да остане, не сполучих... Чакай, защо да не съм сполучила? Блатното изчадие с хобота го пратих в небитието.
Само че ако сега някой грамотен чародей изследва остатъците от заклинанието ми... Щом свърши всичко, май ще е най-добре да си остана тук, в пещерите и никога да не излизам. Ох, как да вървя сега със спокойно сърце?!"
- Сидри - тихичко произнесе тя, отвращавайки се от противната плахост в гласа си. - А дали може... да отвориш дверите за малко? А? Трябва да...
- Не може! - отровно и свадливо изсъска джуджето. - Не разбираш ли, жено? Откачила ли си?!
- Ей! - Кан кипна. - Я си мери приказките, недорасляк подземен! Как смееш да ни държиш такъв тон! Това, че Каменният престол ни плаща, не значи, че...
Джуджето не се сви, както обикновено, а продължи, дори подскочи като младо петле:
- Хич няма да търпя глупави капризи! - наежи се то - Дверите желаела да й се отворят! Ако искате да знаете, аз одеве с триста зора придумах скалите да ни пуснат вътре, а вие веднага - „обратно"! Като малки деца сте, пфу! - Сидри наистина плю сприхаво на пода, за негово щастие -встрани от Волния.
- Успокой се, Кан - Тави докосна лакътя на воина и надникна в присвитите му от гняв очи. - Сидри има право. Усещам, че камъните не са много радостни, нито доволни от присъствието ни. Можеха и да не се подчинят на заклинанието. Наистина не бива да се отваря повторно. И без това не е добра идея на връщане да минаваме по същия път... Поне аз не бих се върнала оттук.
- Разумно го каза - изсумтя джуджето. - Ами аз, такова, значи моля за извинение, да. Изтървах се. Много съжалявам, не се сърдете.
- Не, ти ме прости, Сидри - отвърна Тави и даже церемониално се поклони на джуджето като на благородник. - Вината е моя. Първо онзи клетник, свещеника... После вълшебството. Помирете се с брат ми и да продължаваме! Не издържам повече да оставам край... това...
Под настойчивия й поглед джуджето и намръщеният Кан-Торог си стиснаха ръцете и изобразиха на лицата си кисели усмивки. Запалиха факли, хванаха конете за юздите и тръгнаха навътре в пещерата. Галерията се спускаше надолу, подът бе равен и покрит с добре напаснати плочи, които бяха грижливо шлифовани още преди векове.
Далеч-далеч, на югоизток от Цар-планина, в престолния град Мелиин, на стената на една кръчма се появи неприлична дума. Заведението бе малко, но с добра репутация и постоянните му клиенти го уважаваха. Гадната псувня бе надраскана с тебешир точно между третия и четвъртия прозорец от страната на улица „Арабаджийска". Но пък по-многолюдната улица бе „Търговска", така че малцина минувачи съзряха позора на кръчмата „Раирания котарак". Собственикът на „Котарака", Хърбавия Хъмс, дълго плю зад лявото си рамо и се възмущава, ала кой знае защо прати момчето-прислужник да заличи срамния надпис едва привечер. Може би защото все пак беше страшно зает и в кухнята, и с клиенти, пък и псувнята бе откъм „Арабаджийска", не откъм „Търговска"...