Драконите на изчезналата луна [bg]

Тя хвърли поглед към каруцата, с която превозваха кехлибарения ковчег. Тялото на Златна Луна не се беше променило. Замръзнала в кехлибара, лечителката изглеждаше завинаги красива и млада. Бяха се погрижили каруцата да бъде в челото на тържествената процесия, следващата веднага след колоната, с която бе пристигнала Мина.

— Ще живея в сградата, която някога са наричали Храма на Хуерзид, понастоящем известна и като Храма на сърцето — продължи тя. — Арестувайте всички свещенослужители, които са останали там. Затворете ги на някое сигурно място, за да не пострадат. Отнасяйте се уважително с тях и им кажете, че нямам търпение да се срещнем. Заеми се лично с ескорта на тялото на Златна Луна до храма и се погрижи саркофагът да бъде положен пред олтара. Там ще бъдеш у дома, майко — каза тихо и нежно Мина на неподвижното, студено лице на жената, заключена в кехлибара.

Галдар очевидно не прие с особен ентусиазъм новата си задача. Все пак не си позволи да задава въпроси. Така каруцата заедно с почетната си стража се изтърколи от пазара и пое към северната част на града, където бе разположен и самият храм.

Яхнала своенравния си кон, Мина продължи да раздава заповеди. Рицарите нетърпеливо се трупаха около нея, нетърпеливи да й служат с надеждата за един неин поглед, една нейна дума или дори усмивка. Джерард се отдръпна, за да не попадне във въртопа от хора и животни. Искаше му се да научи какво трябва да прави оттук нататък с елфа, но така или иначе нямаше бърза работа. И без друго можеше да използва това време, за да обмисли какъв да бъде следващият му ход. Изобщо не му се нравеше трансформацията, която забелязваше в Одила. Приказките й за съсухрящи се ръце започваха да го плашат. Медальон или не, смяташе да открие начин да я изкара от този град, даже ако за целта се наложеше да я удари с нещо по главата и да я завлече насила след себе си.

Внезапно усети яростното желание да направи нещо — каквото и да е, — да се изправи срещу този Един бог, дори и усилията му да не бяха нещо повече от обикновено ужилване от пчела. Една пчела може и да не успееше да стори много, ала ако имаше сто пчели, ако имаше хиляда… Беше чувал истории за дракони, които са хуквали презглава пред рояци от тези насекоми. Трябваше да има някакъв…

— Хей, Джерард — повика някой. — Изпусна си затворника.

Младият рицар стреснато дойде на себе си. Кралят на елфите вече не беше до него. Джерард нито се надяваше, нито пък се боеше, че Силваношей ще направи опит да побегне. Ето защо веднага разбра къде да го потърси. Силваношей бе подкарал коня си напред и тъкмо разблъскваше въоръжените до зъби рицари пред себе си, опитвайки да си проправи път до Мина.

Като изруга и двама им под нос, Джерард пришпори собствения си кон. Рицарите около Мина бяха усетили елфа и съзнателно пречеха на придвижването му. Силваношей просто повдигна брадичка и упорито и решително се опита да продължи по пътя си. Един от рицарите, чийто кон бе изблъскан от този на младия елф, се обърна и втренчи в него. Беше Клорант. Лицето му бе подуто, насинено и окървавено. Сцепените му устни се разтегнаха в отвратителна гримаса. Силваношей се поколеба, но отново тръгна напред. Клорант остро дръпна юздите на коня си, карайки животното да извърти глава. Конят раздразнено ухапа този на Силваношей, който пък оголи зъби в отговор. В настъпилото раздвижване Клорант блъсна елфа, опитвайки да го събори от седлото. Силваношей някак успя да се задържи и понечи да отвърне.