За честта на крадеца [bg]

— Дрот!

Усмихнах се и погледнах назад покрай рамото й. Деган се отдалечи от Сянката, май се канеше да хукне след мен. Тогава и Сянката отдели секунда да погледне към нас и кресна:

— Спрете!

Още по-добре.

И двамата тръгнаха към нас, макар че не се затичаха. Всеки стрелкаше с поглед другия, готов да пресрещне с меча си каквато и да е проява на коварство.

— Страхотно, мамка му! — измърмори жената. Пръстите й се впиха в рамото ми. Нещо ме бодна в кръста. — Искам да ти е ясно, че ще те убия, но няма да те дам на тях. Размърдай се!

И аз се размърдах. У мен напираше желанието да се спъна, да се тътря… да направя нещо, за да дам на Деган шанс да ни догони, но ножът зад гърба ми ме подтикваше да се откажа. Свърнахме зад ъгъла и проумях, че дори да бях успял да спечеля време, не бих имал никаква полза.

Уличката беше почти запълнена от цял патрул парцали.

— Зад нас има две отрепки — каза им жената. — Не искам да вървят подире ми.

— Не се безпокойте — отвърна онзи, който носеше металния знак на командир. — Ще ги спрем.

— Няма да ги спрете — промърмори жената, докато те ни подминаваха, но толкова тихо, че я чух само аз.

Парцалите бяха поне десетима и все пак знаех, че тя е права — можеха най-много да забавят Деган и Сянката, не и да ги спрат. През това време ние обаче щяхме да се отдалечим.

— Много мило, че ги изпрати да умрат — казах й, когато закрачихме отново. — Така ли повелява уставът?

— Затваряй си устата — сопна се тя и ножът ме бодна по-силно.

— Не, наистина се справи добре — уверих я, щом продължихме по друга улица. — Дори някои от познатите ми главатари биха те похвалили.

— Млъкни!

Тръгнахме по тясна пресечка. Едва би имало място да разперя ръце между стените на къщите. Поех си дъх и издишах бавно.

— Знаеш ли, ако някога ти писне да работиш за императора, може би ще успея да те уредя при сродниците.

Най-сетне я вбесих.

Тя изрева и ме тласна към близката стена, вероятно с намерението да ме блъска в нея до насита. Извъртях се и замахнах със свит юмрук. Лошото беше, че ударих не толкова силно, колкото ми се искаше, но поне я улучих в шията. Тя залитна и се задави.

И аз побягнах.

Нямаше как да се промъкна покрай нея в теснотията, затова се устремих в посоката, накъдето вървяхме. Заобикалях купчини боклук, дори успях да изритам някаква кофа, пълна с дъждовна вода. Всичко, което можеше да й попречи, беше добре за мен. Зад себе си чувах проклятия и първите й тромави стъпки.

Изскочих на друга улица. Вляво от мен имаше ограда, затова препуснах надясно. Малко по-нататък улицата се разширяваше и по средата имаше редица дръвчета. Втурнах се по лявата страна с надеждата дръвчетата да ме закриват, когато поясът се измъкне от тясната пресечка.

На ъгъла пред мен имаше винарна, от отворената врата се лееше светлина. До дърветата бе сложена една-единствена маса. И макар че империята бе обградила Десетте пътя, някой седеше до масата под луната.