За честта на крадеца [bg]

Въздъхнах, извадих съвсем бавно ножа от канията и го хвърлих пред краката му. Проклети дегани.

Чух стъпки на тичащ човек. Забавиха и спряха до нас. Чух и тежко дишане. Вдигнах глава. Да, Белият пояс.

— Май си изгубила някого — отбеляза Железния.

Жената махна с ръка към мен.

— Той повали Мардата.

— И ти го заряза там?

— Ами да. Защото ни подгониха Сянката и другият деган.

— Интересно… И кой докопа Мардата?

— Изпратих натам патрул от Червените. Ако има малко ум в главата. Мардата се е изсулил, докато всички останали са били заети един с друг.

Железния сви рамене.

— Засега няма какво да направим. Мардата или ще се върне, или няма да се върне. — Наведе се и ме стисна за врата. — Никакво бягане повече, чуваш ли? — натърти тихо, сякаш предупреждаваше малко дете.

— Чух те — отвърнах, докато той ми помагаше да се изправя.

— Аз се заемам с него оттук нататък — каза Железния на жената. — Ти по-добре изчезвай.

— Не бързай толкова — каза тя с неприязън. — Между нас всичко е уредено, нали? Аз изпълних своята част от уговорката.

— Уредено ли? — Смехът на Железния беше като срутване на купчина камъни. — Дори наполовина не е уредено, Лирия. Да не си въобразяваш, че като ми довлечеш един окаян нос, вече сме квит? Как пък не!

— Но…

— Не! — тросна се деганът. — Няма да обсъждаме това тук. Аз ще ти кажа кога дългът помежду ни е уреден, ясно?

Лирия скръсти ръце на гърдите си.

— Адски удобно за тебе става, не мислиш ли?

Железния пусна врата ми и пристъпи към нея. Тя беше малко по-висока дори от него, но това май изобщо не го притесняваше.

Знаех, че няма смисъл да бягам. Той беше много по-свеж от мен и ако се наложеше пак да ме хване, само щях да го ядосам. Пък и разговорът им бе взел да става твърде интересен.

— Деганите не нарушават дадената дума — каза той бавно. — Ние не променяме уговорката в своя полза. И не понасяме да се съмняват в нас. Разбра ли ме?

Устните на Лирия се свиха в тънка безкръвна линия.

— Още веднъж — каза тя след малко. — Вече ти дължа само още една услуга.

— Дължиш ми дадената дума — поправи я Железния. — Тепърва ще видим кога ще можеш да ми се издължиш.

Лирия ме погледна за миг.

— Обвързана съм с клетва и пред друг — напомни и плъзна ръка по белия си пояс.

— Това си е между тебе и императора. Но ако питаш мен, тъкмо сега не от него трябва да се притесняваш.

Тя посегна към меча, но веднага отпусна ръката си.

— Още веднъж, деган — повтори натъртено. — И ще изплатя дълга си.

Железния поклащаше глава, докато се взираше в гърба й.

Щом се скри от поглед, той пак седна до масата.

А аз още зяпах мястото, където бе стояла Лирия. Значи Железния Деган бе разменил Клетвата с Бял пояс? Какво, по дяволите, би могъл да направи за нея? Но по-важно беше какво друго вършеше тя за него, освен залавянето ми?