За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Но въжето беше по-наблизо, паднало в тъмна локва зад Сянката, възлите му бълбукаха и бълваха изпарения във водата.
Залазих към въжето. Светът още се размиваше и избистряше.
Приклекнах до локвата. Пръстите ми опипваха за въжето, а очите ми следяха широкия сиво-черен гръб на Сянката на десетина крачки от мен.
Усмихнах се. Нямах нужда от ясно нощно зрение или сигурна опора под краката, нито дори от безупречна точност, за да се разправя с него този път. Достатъчно беше да притичам чевръсто и да замахна с въжето.
Не се съмнявах, че поне с това ще се справя.
Тъкмо хващах въжето и ботуш настъпи китката ми.
— А-а, не — сгълча ме тихо мъжки глас. — Няма време за игрички, Дрот — поканен си другаде.
И без да се оглеждам, знаех кой говори.
— Марда, много те бива да пречиш — казах му.
— В това ми е чарът.
Ботушът притисна ръката ми по-тежко и аз се присвих. Нещо остро и хладно опря в тила ми.
— Пусни желязото — заповяда Мардата и аз сложих рапирата на улицата. — Сега остави въжето където си е и стани. Бавно.
Кракът му се вдигна и аз прибрах ръката си към тялото. Притиснах я към бедрото си, сякаш ме болеше много от настъпването.
Извих глава и го погледнах отдолу нагоре. Хладният натиск на шията ми беше от острието на къс меч. Мардата ми се хилеше със злобно самодоволство. Тогава ме осени прозрението.
— Ти си бил, нали? Ти си внушил на Нико, че работя за Келс.
Усмивката му стана още по-широка.
— Или ти трябваше да го отнесеш, или аз. За мой късмет ти се оплеска толкова, че можех да му разкажа историйката убедително. Признавам — чудя се, че още си жив.
Късмет ли? Убедително ли? Значи Мардата не беше знаел, че работя за Келс?
Смяташе, че е измислил всичко!
Ох, с какво удоволствие щях да очистя този мръсник…
Зад мен закънтяха ударите на остриета.
— Трябва да тръгваме — настоя Мардата и натисна меча по-силно. — Стани!
Подчиних се, като държах „наранената“ си лява ръка отпусната до тялото. Докато се надигах, Мардата се дръпна крачка назад, за да ми направи място. И мечът му вече не натискаше шията ми. Тъкмо това чаках.
Отблъснах се от земята с двата си крака. В същия миг замахнах с левия лакът. Очите му се разшириха, а после направо зейнаха, когато лакътят ми се заби в слабините му с цялата сила и тежест на тялото ми.
Бях навел глава и все пак усетих плиткото порязване по шията си. Струваше си обаче, за да видя как Мардата рухна на улицата до мен. Измъкнах кинжала от ботуша си и си взех въжето, а той се превиваше и повръщаше.
— Щеше ми се да се насладя на гледката — казах му. — Ангелите са свидетели, че ти ме прецака твърде зле и си го заслужи, но имам по-важна работа и не мога да се занимавам с тебе.
Той примигна и ме погледна… не, очите му се вторачиха в някого зад мен.
— Убий го това копеле! — изграчи през зъби.
По дяволите! Откога Мардата си водеше и партньори?
Изправих се, извъртях се и опитах да ударя с въжето.
Жената обаче стоеше прекалено далече от мен и щом краят на въжето я подмина, пристъпи ловко и заби юмрук в лицето ми. Залитнах и се опитах да мушна с кинжала, но тя го изтръгна от ръката ми. Чак сега забелязах белия пояс на кръста й.
Тази пък какво търсеше тук? Къде бяха хората на Нико? Или дори Железния Деган? Ако Мардата искаше някой да му пази гърба, защо не бе довел тях…
Тя ме цапардоса отново. След нейните удари и магията на Сянката главата ми сякаш щеше да падне от раменете.
Понечих да отскоча, но тя ме награби за жакета и замахна пак.
— Спри! — креснах и пуснах въжето на улицата. Показах й празните си ръце. — Стига толкова.
Тя впи поглед в мен.
— Изобщо не ти стига, но засега ще се задоволя и с толкова.
И аз се взирах в нея, нещо се пробуди в паметта ми… Свирепа усмивка, развято в скок наметало, дръжката на меча й ме отхвърля встрани…
— Изтърбушеното! — възкликнах. — Ти ни издебна там.
— А ти си шибанякът, който участва в убийството на двама от моите побратими — изчегърта гласът й. — Сега да вървим.
И ме придърпа към себе си. Беше висока, с широки рамене и тясна талия, веднага си личаха и коравите мускули, и бързината й. Очите й приличаха на две медни монети в зимно утро, а устните й като че бяха свикнали да са стиснати в сурова линия на недоволство. Само в косата й имаше намек за мекота — дълга кестенява плитка, в която беше вплетена бяла панделка с дантела.
Спомних си, че ми се стори красива в Изтърбушеното. Такава си беше — с красотата на умело насочен меч или на току-що замръзнало езеро рано сутринта. Красота, която веднага ти внушава да не припарваш до нея.