За честта на крадеца [bg]

Късмет ли? Убедително ли? Значи Мардата не беше знаел, че работя за Келс?

Смяташе, че е измислил всичко!

Ох, с какво удоволствие щях да очистя този мръсник…

Зад мен закънтяха ударите на остриета.

— Трябва да тръгваме — настоя Мардата и натисна меча по-силно. — Стани!

Подчиних се, като държах „наранената“ си лява ръка отпусната до тялото. Докато се надигах, Мардата се дръпна крачка назад, за да ми направи място. И мечът му вече не натискаше шията ми. Тъкмо това чаках.

Отблъснах се от земята с двата си крака. В същия миг замахнах с левия лакът. Очите му се разшириха, а после направо зейнаха, когато лакътят ми се заби в слабините му с цялата сила и тежест на тялото ми.

Бях навел глава и все пак усетих плиткото порязване по шията си. Струваше си обаче, за да видя как Мардата рухна на улицата до мен. Измъкнах кинжала от ботуша си и си взех въжето, а той се превиваше и повръщаше.

— Щеше ми се да се насладя на гледката — казах му. — Ангелите са свидетели, че ти ме прецака твърде зле и си го заслужи, но имам по-важна работа и не мога да се занимавам с тебе.

Той примигна и ме погледна… не, очите му се вторачиха в някого зад мен.

— Убий го това копеле! — изграчи през зъби.

По дяволите! Откога Мардата си водеше и партньори?

Изправих се, извъртях се и опитах да ударя с въжето.

Жената обаче стоеше прекалено далече от мен и щом краят на въжето я подмина, пристъпи ловко и заби юмрук в лицето ми. Залитнах и се опитах да мушна с кинжала, но тя го изтръгна от ръката ми. Чак сега забелязах белия пояс на кръста й.

Тази пък какво търсеше тук? Къде бяха хората на Нико? Или дори Железния Деган? Ако Мардата искаше някой да му пази гърба, защо не бе довел тях…

Тя ме цапардоса отново. След нейните удари и магията на Сянката главата ми сякаш щеше да падне от раменете.

Понечих да отскоча, но тя ме награби за жакета и замахна пак.

— Спри! — креснах и пуснах въжето на улицата. Показах й празните си ръце. — Стига толкова.

Тя впи поглед в мен.

— Изобщо не ти стига, но засега ще се задоволя и с толкова.

И аз се взирах в нея, нещо се пробуди в паметта ми… Свирепа усмивка, развято в скок наметало, дръжката на меча й ме отхвърля встрани…

— Изтърбушеното! — възкликнах. — Ти ни издебна там.

— А ти си шибанякът, който участва в убийството на двама от моите побратими — изчегърта гласът й. — Сега да вървим.

И ме придърпа към себе си. Беше висока, с широки рамене и тясна талия, веднага си личаха и коравите мускули, и бързината й. Очите й приличаха на две медни монети в зимно утро, а устните й като че бяха свикнали да са стиснати в сурова линия на недоволство. Само в косата й имаше намек за мекота — дълга кестенява плитка, в която беше вплетена бяла панделка с дантела.

Спомних си, че ми се стори красива в Изтърбушеното. Такава си беше — с красотата на умело насочен меч или на току-що замръзнало езеро рано сутринта. Красота, която веднага ти внушава да не припарваш до нея.