![За честта на крадеца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/0/za-chestta-na-kradeca-bg-download.jpg)
За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Той побутна към мен бутилка вино.
— Вземи. Пийни си, вместо да изръсиш някоя глупост.
Отпих. Виното беше червено, с мек и леко стипчив вкус.
Изплакнах си устата с него и го изплюх към близкото дърво.
Железния се ухили.
— Предпочиташ бяло, а? Баща ми казваше, че на човек, който пие бяло вино, не може да се вярва.
— Изобщо не пия вино — отвърнах аз.
— Значи трябва да ти клъцна гърлото още сега. — Той се разсмя, взе бутилката, напълни чашата си и пи. — И как е моят боен побратим Бронзовия? — попита, загледан в чашата.
Постарах се тревогата ми да не проличи нито в погледа, нито в гласа.
— Бодър и опасен. И може би идва да ме търси.
Надявах се да е вярно. А всъщност нямах представа какво може да му се е случило с онези парцали и Сянката накуп. Неведнъж го бях виждал да се справя с мнозина противници. Но този път… Достатъчен е един късметлийски удар или случаен замах, за да промени всичко. А и Сянката май имаше още от онези монети в кесията.
— Така и трябва да бъде — подхвърли Железния. — В края на краищата е длъжен да спазва Клетвата. — Аз си замълчах и той вдигна глава да ме погледне. — Изненадан си, че знам ли? Ха… Досега не знаех, но подозирах. — Отпи още една голяма глътка. — Бронзовия се е обвързал с тебе, а аз с… с друг човек. Никак няма да ми хареса оправянето на тази бъркотия. Я ми кажи — той знаеше ли, че и аз съм замесен, преди да положи Клетвата с тебе?
Вторачих се в Железния и скръстих ръце. Гърбът ме болеше от падането на улицата, но аз се облегнах на дървото и се опитах да не обръщам внимание на болката.
— Както искаш — каза той. — Да си призная, щях да остана разочарован, ако беше отговорил. Но държа да знаеш нещо. Ние — деганите, не се бием помежду си, ако можем да го избегнем. Ако Бронзовия е приел твоята Клетва, като е знаел, че може би ще се наложи да се изправя срещу него, значи е постъпил зле. И да победи, и да бъде победен, няма да стане любимец на Ордена с това. Напомни му го от мое име, ако го видиш преди мен… както се надявам.
— И аз се надявам на същото. — Пак погледнах към мястото, където бе стояла Лирия. — Затова си използвал нея. Изпратил си я, за да не рискуваш да се натъкнеш на Де… да де, на Бронзовия, докато гониш мен. А и кой би посмял да се репчи на Бял пояс? Всеки би си помислил, че тя е дошла по имперска заповед.
— Казаха ми, че си схватлив. Така си е, затова я използвах, поне донякъде. А другите причини… Нека проверим колко схватлив можеш да бъдеш. — Опразни чашата, остави я на масата и заговори съвсем делово: — Трябва да тръгваме. Не бива да закъснеем, защото си „поканен“.
— Поканен ли?
— Лично от дамата, момко. — Железния ме тупна по рамото. — Ще се срещнеш със Саможивата.
25
Голямата къща изглеждаше добре и беше безлюдна. През украсената с върбови клонки и лаврови листа от ковано желязо порта се влизаше в градина, която още не бе разцъфтяла. Настлана с натрошен чакъл алея се виеше към входа между обсипани с напъпили цветове дървета и обрасли с плевели лехи.
Това беше „позлатена бърлога“ — една от хубавите, обзаведени къщи, давани под наем на провинциални благородници, които идваха в императорския двор. През останалото време уж не бяха обитавани и за тях се грижеха икономи. Само че икономите на свой ред ги даваха под наем на заможни сродници. „Позлатените бърлоги“ се превръщаха за кратко в комарджийски свърталища, бардаци или примамки в изкусно мошеничество. Не се изненадах, че Сива принцеса е наела една от тези къщи, за да се среща с когото е нужно.
Железния ме поведе по алеята. Примигах, разтърках си очите и пак примигах. Бе минало доста време, докато се измъкнем от Десетте пътя и прекосим града, и слънцето бе изгряло. Светлината на утрото искреше в белия чакъл, а очите ми смъдяха и всичко наоколо се размътваше.
Знаех, че още ме тормози заслепяващата магия на Сянката. Макар че нощното ми зрение се бе върнало, очите ми си оставаха твърде чувствителни към светлината както след нощта, в която Себастиан ми прехвърли дарбата. Щяха да се възстановят, но не се знаеше кога.
Стигнахме до сенчестия главен вход и Железния отвори вратата, без да почука.
Фоайето беше малко, настлано с плочки, а по стените имаше тъмна ламперия. Вътре беше хладно. Светлина проникваше само през две прозорчета високо в стената зад нас.
Въздъхнах от облекчение, скованите ми рамене и шия се поотпуснаха. И тогава забелязах жената, застанала под свода срещу нас.
Саможивата не изглеждаше както в съня ми. Сега носеше обикновена синя рокля и пуснатата й коса падаше на раменете. Покрай очите и устата й започваха да личат бръчици и не можех да преценя дали са от смях, или мръщене. Но самите очи си бяха същите — напръскан със злато нефрит, за който си мечтае всеки бижутер. Тези очи се взряха задълго в мен, преди да погледнат Железния.