Нови римски разкази [bg]

Говорих с Фуско, възрастния майстор, за Паломби, предприемача на нашия строеж, и той

рече така, случайно:

- Командора? Ее, познавам го много добре.

Попитах изненадан:

- Познаваш ли го? Как така?

А той:

- Командора да не би да е бил винаги командор. Едно време наричаха Паломби Паломбино, защото беше дребен и по-кръгъл от гълъб. В момчешки години беше зидар като мен. Кога ли? Е, ти още не си бил роден, когато започнахме да строим около Тре Мадоне. После направи пари, а аз продължих да съм зидар. Такъв е животът: за едни всичко, за други нищо.

Продължих да разпитвам:

- А когато те срещне, заговаря ли те, спомня ли си за теб?

- Говори ми, разбира се; потупва ме по рамото и кима: „Фуско, колко години минаха, доста път изминахме.“ В смисъл, той е изминал пътя, но казва „ние“ така, така се говори.

Вече любопитен, настоях:

- И нищо друго ли?

- Нищо друго. Но сега си спомням. Подхвърля също: „Фуско, някой ден трябва да направим среща. Ще отидем заедно в кръчмата и ще изпием един литър.“ Да, това го повтаря винаги.

- А ти защо не я направиш тази среща?

Фуско се замисли за момент и обясни:

- Защото Паломби ми е антипатичен. Беше ми неприятен още тогава, когато нямаше пари, представи си сега, когато ги има.

- Защо ти е антипатичен?

- Не мога да ти обясня. Изглежда сърдечен човек, но всъщност според мен въобще няма сърце. Освен това винаги говори неверни неща, неща, които не би трябвало да казва. Накратко: антипатичен.

Но аз бях неудържим:

- Въпреки всичко да организираме срещата, щом той толкова държи.

Фуско отвърна:

- Абе, ще видя, първо да го чуя.

След няколко дни ме предупреди с недоволно лице:

- Говорих с Паломби. В четвъртък ще се срещнем.

В четвъртък вечер всички се събрахме в кръчмата на Виа Тор ди Куинто, недалеч от Касия, съвсем до строежа. Освен Фуско, дойдоха мой приятел, когото наричаха Чече*, кльощав задъхан блондин с пъпка като нахут на носа - ядоса ли се, или се развълнува, почервенява повече от фенерче, Лучета, моята годеница, и аз, естествено. Всички добре облечени, с вратовръзки, от уважение към Паломби - все пак беше босът. Съдържателят сложи на масата вино, но пак от уважение към Паломби никой не се решаваше да пие. Така минаха първите двайсет минути, после още двайсет. Тогава започнахме да се безпокоим. Само Фуско седеше спокоен, защото, както поясни, познавал Паломби и закъснението било предвидено. Чече, освен електротехник, беше и талантлив поет, умееше да импровизира на минутата поезия по всякакъв повод. Изведнъж, изразявайки всеобщото настроение, се приведе напред и изрецитира с нисък, проникновен глас и вдигната ръка: