Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Ей, вие, гумата ви е спукана.
В същото време погледнах в колата и видях на седалката хубава чанта от скъпа кожа. Изненадах се от собствената си мисъл: „Ще я взема и ще я занеса на майка ми, а при Джезуина няма повече да се върна; само мама е способна да ме разбере, затова ще се върна към предишния живот.“ Бях толкова погълнат от разсъжденията си, че не забелязах как оня тип се бе приближил заплашително:
- Давай желязото.
Застинах:
- Какво желязо?
- Желязото, с което ми проби гумата.
- Вие сте луд...
- Не, приятелче, лудият си ти. Харесва ти, нали, чантата ми. Хайде, без приказки, давай
желязото.
- Чуйте се какво говорите!
Той ме хвана за яката и процеди през зъби, без да вади цигарата от уста:
- Благодари на небето, че не съм лош. А сега ще ми смениш гумата, ако не искаш да повикам полиция.
Преглътнах. За първи път след толкова спукани гуми ми се падна да сменям гума, без да съм я спукал. Изцапах си ръцете и дрехите. Междувременно той ме наблюдаваше. Свърших, а той се качи в колата с думите:
- Браво, следващия път обаче ще сменяш гуми в Реджина Коели.
Върнах се в магазина със закъснение. Джезуина куцукаше зад тезгяха, докато обслужваше една клиентка. Хвърли ми само един, но тъй зорък и тревожен поглед, че веднага разбрах: тя ме подозираше. Същата вечер се прибрах вкъщи и казах на майка ми, че вече е решено: още този месец ще се оженя. Тя ме прегърна истински щастлива, милата, със сълзи на очи. А аз в себе си помислих, за кой ли път, че майката е всичко и на света е само тя.
СРЕЩАТА
Говорих с Фуско, възрастния майстор, за Паломби, предприемача на нашия строеж, и той
рече така, случайно:
- Командора? Ее, познавам го много добре.
Попитах изненадан:
- Познаваш ли го? Как така?
А той:
- Командора да не би да е бил винаги командор. Едно време наричаха Паломби Паломбино, защото беше дребен и по-кръгъл от гълъб. В момчешки години беше зидар като мен. Кога ли? Е, ти още не си бил роден, когато започнахме да строим около Тре Мадоне. После направи пари, а аз продължих да съм зидар. Такъв е животът: за едни всичко, за други нищо.
Продължих да разпитвам:
- А когато те срещне, заговаря ли те, спомня ли си за теб?
- Говори ми, разбира се; потупва ме по рамото и кима: „Фуско, колко години минаха, доста път изминахме.“ В смисъл, той е изминал пътя, но казва „ние“ така, така се говори.
Вече любопитен, настоях:
- И нищо друго ли?
- Нищо друго. Но сега си спомням. Подхвърля също: „Фуско, някой ден трябва да направим среща. Ще отидем заедно в кръчмата и ще изпием един литър.“ Да, това го повтаря винаги.
- А ти защо не я направиш тази среща?
Фуско се замисли за момент и обясни:
- Защото Паломби ми е антипатичен. Беше ми неприятен още тогава, когато нямаше пари, представи си сега, когато ги има.
- Защо ти е антипатичен?
- Не мога да ти обясня. Изглежда сърдечен човек, но всъщност според мен въобще няма сърце. Освен това винаги говори неверни неща, неща, които не би трябвало да казва. Накратко: антипатичен.
Но аз бях неудържим:
- Въпреки всичко да организираме срещата, щом той толкова държи.
Фуско отвърна:
- Абе, ще видя, първо да го чуя.
След няколко дни ме предупреди с недоволно лице:
- Говорих с Паломби. В четвъртък ще се срещнем.
В четвъртък вечер всички се събрахме в кръчмата на Виа Тор ди Куинто, недалеч от Касия, съвсем до строежа. Освен Фуско, дойдоха мой приятел, когото наричаха Чече*, кльощав задъхан блондин с пъпка като нахут на носа - ядоса ли се, или се развълнува, почервенява повече от фенерче, Лучета, моята годеница, и аз, естествено. Всички добре облечени, с вратовръзки, от уважение към Паломби - все пак беше босът. Съдържателят сложи на масата вино, но пак от уважение към Паломби никой не се решаваше да пие. Така минаха първите двайсет минути, после още двайсет. Тогава започнахме да се безпокоим. Само Фуско седеше спокоен, защото, както поясни, познавал Паломби и закъснението било предвидено. Чече, освен електротехник, беше и талантлив поет, умееше да импровизира на минутата поезия по всякакъв повод. Изведнъж, изразявайки всеобщото настроение, се приведе напред и изрецитира с нисък, проникновен глас и вдигната ръка: