Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Влезе още една двойка. Веднага познах по предпазливите им стъпки и разстроени погледи, че също се бяха насочили към кантората на Бакард. Наблюдавах ги и се питах кои ли пътища ги водеха тук. Представих си ги как се женят, държат се за ръцете, целуват се необезпокоявани, как се любят сутрин. Виждах ги как започват да напредват в кариерите си. Как започват да изпитват безпокойство и преминават към сериозни опити да заченат, как повдигат рамене с изражение „ще изчакаме до следващия месец“, когато домашните тестове за бременност за пореден път са показали отрицателен резултат, бавно разцъфтяващата тревога. Минава година. Все още нищо. Приятелите им започват да раждат деца и да се хвалят с тях безспир. Родителите им се чудят кога най-сетне ще имат внуци. Виждам ги как посещават лекаря „специалист“ — безкрайните изследвания на жената, унижението от мастурбиране в епруветка, твърде личните въпроси, изследванията на кръв и урина. Изнизват се още години. Приятелите им се отдалечават от тях. Любенето вече е само с цел размножаване. То е пресметнато и винаги обагрено с тъга. Той престава да я държи за ръката. Тя се изтъркулва на другата страна, освен ако не е подходящият момент от цикъла й. Представям си лекарствата — пергоналът, — безумно скъпо струващото оплождане ин витро, отпуските по болест, проверките на календара, пак домашни тестове, съкрушителните разочарования.

Сега са стигнали дотук.

Не можех да знам дали случаят е точно такъв, но някак подозирах, че не съм далеч от истината. Питах се докъде биха стигнали, за да сложат край на тази болка? Колко ли още пари щяха платят?

— О, божичко! Мили боже!

Завъртях глава към виковете. Един мъж изхвърча през вратата.

— Обадете се на 911!

Втурнах се към него.

— Какво има?

Чу се още един вик. Побягнах навън през вратата. Пореден писък, този път по-пронизителен. Обърнах глава надясно. Две жени изтърчаха откъм подземния гараж. Аз се спуснах към рампата. Промъкнах се през пропуска за паркиране. Някой умоляваше за помощ, молеше хората да позвънят на 911.

Нагоре пред мен един служител от охраната викаше нещо по своя уоки-токи. Той също се спусна в галоп. Аз го последвах. Когато завихме зад ъгъла, човекът от охраната се спря. До него беше застанала жена, която крещеше неистово, с ръце върху страните си. Приближих се към тях на бегом и погледнах надолу.

Тялото беше приклещено между две коли. Очите му бяха широко отворени, взрени в небитието. Лицето му бе все тъй подпухнало, с безволева брадичка, загоряло. От раната в главата му се стичаше кръв. Светът отново се разлюля под краката ми.

Стивън Бакард, може би последната ми надежда, беше мъртъв.