![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Идвам с теб — заяви тя.
— Не. — Гласът ми не оставяше място за измъкване. Нямах представа какво ще направя, когато ида там, но съзнавах, че съм способен на всичко. — Онова, което казах преди, още важи. — Можех да чуя как познатият ми тон на хирург взема надмощие. — Ще ти се обадя, когато стигна пред кантората на Бакард. Ще ударим него и Дениз Ванич едновременно.
Не дочаках отговора. Върнах се в камарото и отпраших към комплекса „Метровиста“.
ГЛАВА 39
Лидия провери околността. Беше изложена на показ малко повече, отколкото би искала, но нямаше как да го избегне. Сложила си бе щръкнала руса перука — доста приличаща на описанието на Стивън Бакард за Дениз Ванич. Почука на вратата на помещението.
Пердето до вратата се раздвижи. Лидия се усмихна.
— Татяна?
Никакъв отговор.
Беше предупредена, че Татяна почти не говори английски. Лидия бе премислила как да го отработи. Времето имаше решаващо значение. Всичко и всеки, изпречили се на пътя й, трябваше да бъдат парирани. Когато някой не понася кръвта, както твърдеше Бакард, веднага схващаш какви са последиците. Лидия и Хеши се бяха разделили. Тя дойде тук сама. Имаха среща по-късно.
— Всичко е наред, Татяна — произнесе тя през вратата.
— Тук съм, за да помогна.
Никой не шавна.
— Аз съм приятелка на Павел — пробва Лидия отново.
— Познаваш ли Павел?
Пердето се отмести. За кратък миг зърна лице на съвсем млада жена — изпито и детинско. Лидия й кимна. Жената все още не отваряше. Лидия се огледа наоколо. Никой не я наблюдаваше, но въпреки това се чувстваше твърде изложена на показ. Това трябваше да приключи много бързо.
— Почакай — обади се Лидия. Сетне, взряна в пердето, протегна ръка към дамската си чанта. Извади лист и химикалка. Написа нещо върху листчето, уверена, че ако някой все още е на прозореца, ще види какво върши. Тя затвори химикалката и пристъпи до прозореца. Вдигна листа към стъклото, за да може Татяна да го прочете.
Беше като да измъкнеш подплашена котка изпод канапето. Татяна се раздвижи бавно. Доближи се до прозореца. Лидия стоеше неподвижно, за да не я стряска. Хайде, пис-пис-пис. Вече можеше да разгледа лицето на момичето. Беше примижала, за да разчете написаното.
Когато Татяна се приближи достатъчно, Лидия притисна цевта на пистолета о стъклото и се прицели между очите на момичето. В последния миг Татяна се опита да се отмести настрани, но не достатъчно и твърде късно. Куршумът премина безотказно през стъклото и прониза дясното око на Татяна. Бликна кръв. Лидия стреля повторно, накланяйки автоматично пистолета надолу. Изстрелът улови падащата Татяна в горната част на челото. Вторият изстрел беше повърхностен. Но първият, който я уцели в окото, беше разкъсал мозъка и убил момичето на място.
Лидия побърза да се махне. Рискува и погледна назад. Нямаше никой. Когато наближи мола, който се намираше в съседство, изхвърли перуката и бялото сако. Откри колата си в един паркинг на още около миля оттам.
Позвъних на Рейчъл, щом пристигнах в „Метровиста“. Тя беше паркирала на улицата, недалеч от къщата на Дениз Ванич. И двамата бяхме готови да тръгнем.
Не зная какво очаквах да се случи тук. Предполагам, че съм си представял как нахълтвам в кантората на Бакард, тиквам пистолета в лицето му и настоявам за отговори. Онова, което не бях предвидил, беше нормалната обстановка в една офис сграда, което ще рече, че Стивън Бакард имаше добре уредена приемна площ. Там чакаха двама души — брачна двойка, както личеше по всичко. Мъжът бе забол нос в един брой на списание „Спортс Илюстрейтид“, а жената имаше вид на страдалка. Опита се да ми се усмихне, но дори това усилие сякаш я нараняваше.
Дадох си сметка за окаяния си вид. Все още бях по болничен екип, небръснат. Очите ми сто процента бяха зачервени от недоспиване. Навярно косата ми бе разчорлена по всички правила за човек, надигнал се от постелята.
Рецепционистката бе зад една от онези плъзгащи се витрини, които обикновено свързвам със стоматологичен кабинет. Жената, чието име, изписано на малка табелка, гласеше „АГНЕС ВАЙС“, ми се усмихна мило.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Тук съм, за да се срещна с господин Бакард.
— Имате ли записан час? — Във все тъй благия й тон се долови риторична нотка. Вече знаеше отговора.
— Случаят е спешен — отвърнах.
— Разбирам. Наш клиент ли сте, господин…?
— Доктор — срязах я автоматично. — Кажете му, че се налага незабавно да приеме доктор Марк Сейдман. Кажете му, че е спешно.