Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Градският център на Риджуд беше смесица от старинен разкош от началото на века и ултрамодерен мол за хранителни деликатеси, достойни за пощенска картичка. Повечето стари семейни дюкянчета бяха премахнати. Огромният Дом на книгата обаче все така процъфтяваше. Имаше магазин за скъпи килими, изящен антиквариат за всевъзможни дрънкулки от шейсетте години, няколко бутика, салони за красота и бижутерийни магазини. Да не пропусна и марковите вериги за облекла като „Гап“, „Уилямс“ и „Сонома“, както и задължителния „Старбъкс“, които също заемаха своето място. Но повече от всичко, центърът на града бе превърнат в истинска шведска маса от заведения за хранене за всякакви вкусове и джобове. Споменете която и да е държава, и там ще намерите нейно бистро. Хвърлете камък напосоки и ще уцелите поне три заведения от еднакъв тип.

Рейчъл взе със себе си атласа и ръчния навигатор. Тя работеше с тях в движение. Върн ни чакаше в кафенето и бъбреше с плещест мъж зад тезгяха. Беше нахлупил бейзболна шапка „Диъри“, а на тениската му беше изрисувана глава на американски лос и надпис „МУСХЕД — СТРАХОТНА БИРА — НОВО ИЗЖИВЯВАНЕ ЗА АМЕРИКАНСКИЯ ЛОС“.

Настанихме се на една маса.

— Какво става? — попита Върн.

Оставих на Катарина да го осветли, докато наблюдавах Рейчъл. Щом понечех да заговоря, тя вдигаше пръст, за да мълча. Казах на Върн, че трябва да закара Катарина вкъщи. Щяхме да се оправим сами. А тяхното място бе при децата им. Върн се опъваше.

Наближаваше 10:00 часа преди обед. В действителност не бях уморен. Липсата на сън, дори по причини, предизвикващи по-малко адреналин от сега, не ми се отразява. Заслугата е на медицинската ми практика и безбройните нощни дежурства.

— Бинго! — възкликна пак Рейчъл.

— Какво?

Без да откъсва очи от ръчния навигатор, Рейчъл протегна ръката си.

— Може ли да ползвам твоя мобифон?

— Какво има?

— Просто ми го подай.

Подадох й го. Тя набра номера и се отдалечи в другия край на заведението. Катарина се извини и отиде до тоалетната. Върн ме сръга с лакът и посочи към Рейчъл.

— Вие двамата влюбени ли сте?

— Сложно е — обясних аз.

— Само ако си задръстеняк.

Може да съм вдигнал рамене.

— Или я обичаш, или не — продължи Върн. — А останалото е за задръстеняците.

— По този начин ли се справяш с онова, което чу рано сутринта?

Той се замисли.

— Онова, което Кат каза, и нещата, които е вършила в миналото, не ме интересуват. Не това е важно. Аз съм спал редом с тази жена в продължение на седем години. И познавам онова, което е в сърцевината й.

— Аз не познавам Рейчъл толкова добре.

— Да бе, не я познаваш. Само я погледни. — Хвърлих й поглед. И почувствах как ми става някак безгрижно и леко. — Пребили са я. Стреляли са и са я ранили, за бога. — Той направи пауза. Не го гледах, но се обзалагам, че е тръснал гривата си от възмущение. — Изпуснеш ли такова нещо, знаеш ли какъв ще си?