Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Не бях сигурен, че следя мисълта й, но се съгласих.

— Онлайн ли плащаш телефонните си сметки? — попита тя.

За момент смяната на темата ме свари неподготвен.

— Да — отвърнах.

— Значи получаваш извлечение? Кликваш за връзка, отбелязваш влизането си, за да видиш всичките си телефонни разговори. Предполагам, че има и връзка с обратен указател, при която кликваш номера и виждаш с кого си разговарял.

Кимнах. Така беше.

— Е, успях да се добера до последната телефонна сметка на Дениз Ванич. — Тя вдигна ръка. — Недей да се тормозиш как го постигнах. И това е съвсем просто. Харолд със сигурност би го постигнат с хакерство, ако е имал повече време, но по-лесно е да имаш връзки или да дадеш подкуп. В днешно време с плащането на сметките по интернет е по-лесно от всякога.

— Значи Харолд ти е изпратил телефонната й сметка онлайн?

— Точно. Както и да е, госпожица Ванич провежда доста голям брой разговори. Ето защо ми отне толкова много време. Опитахме се да ги пресеем и да установим имена и после адреси.

— И някакво име е изскочило?

— Не. Изскочи адрес. Исках да разбера дали се е обаждала на някого по маршрута на похитителите.

Схванах накъде бие.

— Предполагам, че отговорът е „да“?

— По-добре от „да“. Помниш ли, че те спряха пред офис комплекса „Метровиста“?

— Разбира се.

— През последния месец Дениз Ванич е провела шест разговора с адвокатската кантора на някой си Стивън Бакард. — Рейчъл посочи звездичката, която бе отбелязала на картата. — В „Метровиста“.

— Адвокат?

— Харолд ще види какво може да измъкне, но аз отново просто използвах „Гугъл“. Името Стивън Бакард се появява често.

— В какъв контекст?

Рейчъл отново се усмихна.

— Неговата специалност е осиновяване.

Върн възкликна:

— Пресвета майко Богородице!

Облегнах се назад, опитвайки се да го асимилирам. В ума ми светнаха предупредителни лампички, но не бях сигурен какво означават. Катарина се върна на масата. Върн й каза какво сме открили. Ставаше все по-напечено. Знаех го. Но се почувствах оставен на произвола на съдбата. Мобилният ми — или по-точно на Зия — иззвъня. Погледнах името на повикващия. Беше Лени. Мислех да не отговарям, спомняйки си какво ми каза Зия. Но Лени, естествено, щеше да знае за възможността от подслушване. Точно той бе предупредил Зия.

Натиснах бутона за отговаряне на обаждането.

— Остави ме да говоря пръв — изрече Лени, преди да успея да кажа „ало“. — Само за сведение, ако ни подслушват, това е разговор между адвокат и клиент. Той е защитен. Марк, не ми казвай къде си. Не ми казвай нищо, което ще ме принуди да излъжа. Разбра ли ме?

— Да.

— Пътуването даде ли плодове?

— Не плодът, който желаехме. Все още не. Но сме близо.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не мисля. — После се сетих. — Почакай. — Спомних си, че Лени се занимаваше с арестите на сестра ми. Той беше основният й адвокат. Тя му имаше доверие. — Стейси споменавала ли ти е нещо за осиновяване?