Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Всяка година се връщах при семейството на майка ми, когато училището свършваше, за да помагам при пашата на овцете и да хвърлям мрежите за риба. Хората от пустинята все по-рядко и no-рядко идваха да търгуват в селото. Годините минаваха и аз започнах да се питам какво ли е станало с народа на баща ми. Все още ли живееше в пустинята? Дали чичо ми и братята му все още играеха танца на еланда, когато убиеха някое от тези големи животни? Дали леля ми и сестрите й все още пееха песни за земята, която тъгува за дъжда? Реших отново да ида да ги видя.
И това беше вторият ми голям срам. Макар че годината беше добра, макар че дъждовете бяха обилни, а пустинята — гостоприемна и пълна с живот, докато ги търсех, едва не умрях. Бях забравил много от наученото — приличах на човек, който остарява и зрението и слухът му отслабват. Пустинята и сухите хълмове криеха тайните си от мен. Оцелях, но след големи мъки, след много жажда и глад. Мина доста време, преди отново да усетя ритъма на живота така, както семейството на баща ми ме беше научило, преди отново да почувствам в гърдите си тръпката от близостта на дивеча, да подушвам водата под пясъка. Постепенно си припомних много неща, но не открих нито семейството на баща ми, нито други скитащи бушмени. Най-накрая отидох в светилищата — хълмовете със скалните рисунки, — но отдавна никой не беше минавал оттам. Тогава наистина се уплаших за роднините си. Те всяка година отиваха там, за да изразят почитта си към духовете на първите хора, а от много време не бяха идвали. Народа на баща ми вече го нямаше. Може би всички бяха мъртви.
Напуснах пустинята, но нещо в мене се беше променило завинаги. Обещах си, че животът на моя народ няма да изчезне просто ей така, че легендите за Мангустата Таралежа и Зорницата няма да бъдат забравени и старите обичаи няма да бъдат затрупани от пясъците така, както вятърът затрупва следите на човек след смъртта му. Реших да направя всичко възможно, за да съхраня поне частица от тях. За да го постигна, щях да изуча науката на градските хора, която, бях убеден в това, можеше да постигне всичко. Хората от „Кръга“ отново проявиха щедрост и с тяхна помощ дойдох в Дърбан, за да науча как градските хора създават свои собствени светове. Защото тъкмо това искам да направя, Рени, трябва да го направя — трябва да създам отново света на моя народ, света на ранната раса. Той никога няма да съществува отново на тази земя, но не трябва да бъде забравен завинаги!
!Ксабу млъкна, полюшвайки се напред-назад. Очите му бяха сухи, но явно изпитваше болка.
— Според мен това е прекрасно — обади се най-сетне Рени. Приятелят й не плачеше, но нейните очи бяха влажни. — Това е най-силният довод за съществуването на ВР, който някога съм чувала. Но след като си научил толкова много, след като си толкова близо до целта, защо сега си нещастен?
— Защото когато бях с тебе на онова ужасно място, докато ти се мъчеше да спасиш живота ми, аз посетих мислено един друг свят. Срамувам се, че те изоставих, но не можех да не го направя, тъй че не това ме натъжава. — Той втренчи поглед в нея и тя отново забеляза онзи страх. — Отидох в земята на първите хора. Не зная как и защо, но докато си преживявала всичко, което ми разказа в спешното отделение, аз бях на друго място. Видях благия прататко Мантис да язди между рогата на своята антилопа. И жена му Кауру беше там, и двамата му синове Кваманга и Мангустата. Но ме заговори Таралежа, любимата му дъщеря. Каза ми, че дори земята отвъд света, земята на първите хора, е в опасност. Преди да се появи Медения водач, за да ме отведе обратно, тя ми каза, че скоро мястото, където бяхме, ще се превърне в огромна пустош и че както градският свят, в който се намираме ние с тебе, постепенно е унищожил моя народ в пустинята, така ще бъдат унищожени и първите хора.
Ако е така, няма смисъл да създавам отново света на моя народ, Рени. Ако първите хора бъдат изгонени от земите им отвъд тази земя каквото и да направя, ще бъде само празна черупка, куха коруба на бръмбар, останала след неговата смърт. Не искам да използвам вашата наука, за да създам музей, Рени — място, където градските хора ще разглеждат онова, което някога е било живо. Разбираш ли? Искам да създам дом, в който нещичко от моя народ да просъществува завинаги. Ако изчезне домът на първите хора, тогава сънят, който ни сънува, ще престане да ни сънува. От живота на моя народ — от зората на всички неща — няма да остане нищо друго освен следи от стъпки в пясъка, които вятърът ще засипе.