Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Разбира се, баща ми вече бил изпратен в големия далечен град и докато майка ми успее да отиде там, бил осъден за бракониерство. Двамата с братовчед ми били пратени в затвора, в една килия с мъже, извършили ужасни престъпления — избили семействата си, измъчвали и убивали деца и старци.
Всеки ден мама ме вземала на ръце и отивала да се моли да освободят баща ми и всеки ден я прогонвали с груби думи и с юмруци от съда, а после и от затвора. Намерила за нас някаква барака в края на града — две стени от шперплат и лист ламарина за покрив — и ровела из бунищата за храна и дрехи заедно с другите бедняци, твърдо решена да не си тръгне, докато не освободят баща ми.
Не мога дори да си представя какво е изпитвала. Бил съм толкова малък, че почти нищо не съм разбирал. Имам съвсем бегли спомени от онова време — ярките светлини на камион през пролуките между дъските, гласовете на хора, които се карат или пеят в съседните бараки. Но тя сигурно се е чувствала ужасно — сама и толкова далече от хората си. Но не се предавала. Била сигурна, че само да намери, когото трябва — „истинското правителство“, както си мислела, — грешката най-после ще бъде поправена и ще освободят баща ми.
Баща ми, който познавал града по-зле и от майка ми, се разболял. След няколко посещения му забранили да се вижда повече с майка ми, макар че тя продължила да ходи всеки ден в затвора. Той дори не знаел, че тя все още е в града, само на неколкостотин метра от него. Той и племенникът му се отчаяли, престанали да говорят. Духът им станал много слаб и спрели да ядат. Много скоро, само след няколко месеца в затвора, баща ми умрял. Племенникът му живял по-дълго. Казвали са ми, че го убили при някакво сбиване няколко месеца след това.
— О, !Ксабу, колко ужасно!
Той вдигна ръка, сякаш не приемаше съчувствието на Рени.
— Майка ми дори не могла да откара тялото на баща ми в пустинята. Погребали го в някакво гробище край бордея. Майка ми отбелязала гроба с пръчка, на която закачила гердан от черупки на щраусови яйца. Ходих там, но не успях да намеря гроба му.
Мама ме взела и поела по дългия обратен път. Не можела да се върне пак в пустинята, която за нея била свързана с баща ми, затова отишла при своето семейство, където отраснах. Не мина много време и тя си намери друг мъж, добър човек. Беше бушмен, но народът му беше напуснал пустинята много отдавна. Не познаваше старите обичаи и почти не говореше езика. Родиха им се две дъщери — моите сестри. И тримата ходехме на училище. Майка ни настояваше да опознаем градския живот, за да можем да се предпазваме от него, за разлика от баща ми.
Майка ми не прекъсна напълно връзките си със семейството на моя баща. Когато в селото идваха бушмени от по-отдалечените райони, за да търгуват, майка ми им изпращаше вести по тях. Един ден — сигурно съм бил на десет години — от пустинята дойде чичо ми. С благословията на майка ми той ме заведе да видя роднините си.
Няма да ти разказвам за годините, които прекарах при тях. Научих много неща за баща си и за неговия свят. Обикнах хората, но и започнах да се боя за тях. Бях още малък, но виждах, че са обречени. И те го знаеха. Често си мисля — те никога не ми го казаха и не биха го сторили, — че чрез мен са се надявали да спасят нещо от мъдростта на прататко Мантис, нещо от старите обичаи. Като човек, изхвърлен на някой остров, който пише писмо и го слага в бутилка, искаха да ме изпратят обратно в града с нещо, което съм съхранил в себе си от техния живот.
!Ксабу наведе глава.
— За мой най-голям срам години след като се върнах в селото на майка си, аз не се сещах за тях. Не, не е вярно — често си мислех за времето, прекарано с народа на баща ми, и винаги ще си мисля. Но не ми идваше на ум, че някой ден те ще изчезнат, че от стария свят няма да остане почти нищо. Бях млад и смятах живота за нещо безкрайно. Нямах търпение да науча всичко и не се страхувах от нищо — възможностите на градския живот и всичките му чудеса изглеждаха далеч по-примамливи от живота сред храсталаците. Учех се усърдно в малкото училище и един влиятелен човек в селото ме забеляза. Той съобщи за мене на една група, наречена „Кръгът“. Това са хора от цял свят, които се интересуват от „аборигенски култури“. С тяхна помощ успях да постъпя в едно училище в града, където бе умрял баща ми — добро училище. Майка ми се страхуваше за мен, но разумът я накара да ме пусне. Поне аз си мислех, че това е разумно.
Така се запознах и с други начини на живот. Запознах се с неща, с които вие сте свикнали както с водата и въздуха, но за мен те отначало бяха странни и почти вълшебни — електрическата светлина, стенните екрани, канализацията. Запознах се със знанията на хората, изобретили тези неща, понаучих нещо от историята на белите и на черните хора, но в нито една книга, в нито един филм по мрежата не се споменаваше почти нищо за моя народ.