Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Първо трябва да ти разкажа за себе си някои неща, които не знаеш — те са част от моя живот. Казах ти, че баща ми е умрял, а майка ми и сестрите ми живеят с моя народ. Знаеш, че съм учил в градски училища. Аз съм част от народа си, но усвоих и езика и мислите на хората от градовете. Понякога ги усещам като отрова в себе си, като нещо студено, което може да спре сърцето ми.
Той млъкна и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Каквото и да се канеше да й разкаже, то очевидно го измъчваше. Рени усети, че стиска здраво юмруци, сякаш наблюдаваше свой близък да извършва опасен номер на голяма височина.
— Съвсем малко са оцелелите от моя народ — продължи той. — Старата кръв почти се изгуби. Изпоженихме се за високите жени, а понякога отвличаха жените ни насила, затова хората като мен малко по малко изчезват.
Малцина живеят по старому. Дори истинските бушмени, с чиста кръв, почти до един отглеждат овце или работят в говедовъдните ферми около Калахари или в делтата на Окаванго. Оттам е и родът на майка ми — от делтата. Имали овце, няколко кози, ловели риба в делтата и я продавали в близкия град, за да си купят неща, които според тях им били нужни — неща, на които предците ни биха се изсмели. Как щяха да се смеят само! Радиоапарати, един дори си беше купил стар телевизор, който работеше на батерии — все неща с гласа на белия човек и на черния човек, който живее като бял. Нашите предци нямаше да разберат това. Гласовете на града заглушават звуците на живота, който народът ми е живял някога, и ни пречат да чуваме звъна на слънцето.
И така, семейството на майка ми, както повечето бедни черни хора в Африка, живеело край земите, които някога били негови. Сега белите не управляват Африка или поне вече не седят в правителствените канцеларии, но всичко, което донесоха със себе си, управлява вместо тях. И ти го знаеш, макар че живееш в града.
— Знам го — кимна Рени.
— Но все още има хора, които живеят като едно време — както са живели ранните раси, Мантис, Таралежа и Кваманга Дъгата. Баща ми и неговият род живеели така. Били ловци и пътували из пустинята, където не стъпвал кракът нито на белия, нито на черния човек, подир светкавиците, дъждовете и стадата антилопи. Продължавали да живеят така, както е живял народът ми от първите дни на Сътворението, но само защото градските хора не искат нищо от пустинята. В училище научих, че по света все още са останали няколко такива места — където не свири радио и няма следи от гуми, — но тези места се стапят като вода върху плоска скала под лъчите на слънцето.
За да съхрани начина си на живот и да опази старите си обичаи, родът на баща ми бил принуден да отбягва всички, дори онези наши сънародници, които напуснали пустинята и свещените хълмове. Някога цяла Африка е била наша и сме я кръстосвали заедно с другите племена, с антилопите и лъвовете, с газелите и песоглавците, и всички други. Но последните останали от нас могат да оцелеят само ако се крият. За тях градският свят е истинска отрова. Тя ще ги погуби.
Преди много-много години, преди ти и аз да сме били родени, настанала ужасна суша. Изпепелила цялата земя, но най-вече сухите земи, където живеел родът на моя баща. Продължила цели три години. Огромните стада газели напуснали тези земи, антилопите — също: някои измрели, други избягали. И родът на баща ми страдал. Пресъхнали дори кладенчетата, в които само бушмените можели да намират вода. Старците вече се били предали на пустинята, за да оцелеят младите и здравите, но и те започнали да измират. Децата били хилави и болнави, а нови не се раждали, защото при голяма суша нашите жени стават безплодни.
Баща ми бил ловец — в разцвета на силите си. Бродел дни наред надлъж и нашир из пустинята, за да намери нещо, с което да нахрани семейството си, братята и сестрите си, племенниците си.
Но всеки път, когато излизал на лов, трябвало да търси дивеч все по-надалече и всеки път си носел все по-малко храна, която да го крепи, докато ловувал. Черупките от щраусови яйца, в които народът ми носи водата, били почти празни. Така ставало и с другите ловци и жените се трепели от сутрин до мрак — изравяли оцелелите от ужасната суша корени и събирали насекоми, за да има с какво да нахранят децата. През нощта всички се молели дъждовете отново да се завърнат. Били много нещастни. Не пеели песни, а след време престанали да разказват и приказки. Нещастието им било тъй голямо, та някои взели да мислят, че дъждът е напуснал земята завинаги и е отишъл някъде другаде, че самият живот е към своя край.
Един ден, когато баща ми бил на лов и цели седем дни не се бил връщал, явило му се невероятно видение — огромна антилопа еланд, най-красивото от всички създания, стояла на ръба на пустинна котловина и отгризвала от кората на трънливо дърво. Знаел, че антилопата ще осигури на семейството му храна за дни наред, а и водата, просмукана в тревата в стомаха й, ще утоли жаждата на децата поне за известно време. Но знаел също колко е странно, че животното е само. Еландът не се движи на огромни стада като другите антилопи, но където и да отиде, семейството му е винаги с него — също като нашия народ. Еландът нито бил болен, нито ребрата му се броели въпреки ужасната суша. Баща ми се зачудил дали животното не му е специален дар от прататко Мантис, който създал първия еланд от кожата на сандала на Кваманга.