Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Когато се надигна сутринта, установи с известна досада, че издокарани според оскъдните си възможности, семейство Панки бяха, както сами се изразиха, „готови за тръгване“. Идеята, че им е предложил да ги вземе със себе си по реката, бе завладяла някак си мислите им, и то без абсолютно никакво участие от страна на Пол, за да потърсят нещо по-съответстващо на представите им за цивилизован живот от онова, което им предлагаше този парк в предградията на Туикенхам.
Опитите на господин Панки да го убеди в предимствата на колективния живот: „Ще бъде почти като ваканция, не мислите ли, като весело детско приключение?“ — бяха достатъчни сами по себе си да го накарат да побегне, но въодушевлението на двойката бе толкова спонтанно, че той не намери сили да им откаже.
Но след като се спуснаха по брега към лодката, която — слава Богу! — все още бе там, където я остави, се случи нещо странно. Беше избързал напред, за да я издърпа на брега — мисълта, да влачи Ъндин във водата и да се опита да я стовари в люшкащата се лодка, бе направо убийствена — и когато се обърна да види дали идват след него, при гледката на двете фигури, една масивна и една дребна, по тялото му премина тръпка на ужас, а внезапно обзелият го страх бе толкова мощен и ненадеен, че за момент си помисли, че ще получи сърдечен удар.
„Нещата от замъка!“
Видя ги ясно — двете фигури — на брега на реката, двете ужасни същества, които го преследваха от толкова време, едрият и дребният, и двамата коравосърдечни, й двамата безмилостни, две безпощадни същества, каквито едно нормално човешко въображение трудно би могло да си представи. И ето че го бяха хванали — не, той сам се натика в ръцете им.
Мигна и семейство Панки отново си бяха същите: двама злощастни обитатели на един злощастен свят. Присви очи, подпирайки се на парапета на лодката.
Сега, след като се поуспокои, нещата му изглеждаха доста по-различно от предишните случаи, когато двамата му преследвачи се бяха оказвали така близо до него: тогава бе изпитал панически страх от непосредствената им близост — едно усещане точно толкова осезаемо, колкото студът или гаденето.
В този случай, поне докато не бе видял приликата в силуетите, не изпитваше никаква друга тревога, освен от евентуалната възможност Ъндин Панки да не млъкне през цялата нощ.
Пък и ако тези хора действително бяха негови врагове, лесно можеха да го хванат, докато спи…
Госпожа Панки се облегна върху изнемогващия под тежестта й дребосък и размаха ръка, притискайки с другата смачканата си шапка върху главата, тъй като вятърът се усили.
— О, погледни лодката, Сефтън. Какъв прелестен малък плавателен съд!
Случайно съвпадение, реши той, нищо повече. Което го бе засегнало по слабото място, но все пак съвпадение.
Но дори и да не му бяха врагове, продължи разсъжденията си той, докато зелените площи на Хемптън Уик върху северния бряг се изнизваха покрай тях, семейство Панки със сигурност бяха успели да го забавят, а това би могло да се окаже фатално за постигането на крайната му цел. Истината бе, че той действително имаше нещо като цел и доколкото можеше да прецени, не се бе приближил до нея нито на йота, откакто се намираше в тази друга Англия.
Нейният глас — гласът на жената птица от сънищата — бе казал през устата на детето неандерталче, какво да направи.
„Ти каза, че ще дойдеш — бе го смъмрила тя. — Домът на Скитника. Трябва да го откриеш и да освободиш Тъкачката.“
Но коя или какво бе тъкачката? И къде в този или в който и да е друг свят да открие нещо толкова неясно като „Дома на Скитника“? Бяха му възложили да разгадае възможно най-трудната загадка.
„Може би аз съм скитникът — помисли си неочаквано той. — Но ако е така и открия своя дом, няма да ми трябва нищо друго, нали? Просто ще си бъда вкъщи.
Ами ако трябва да намеря своя дом тук, в този друг Лондон?“
Мисълта да направи нещо още сега го въодушеви. За миг се изкуши да обърне лодката и да натисне греблата към превърнатия в развалини център на Лондон. Къщата в Кенънбъри, в която се намираше апартаментът му, с положителност би трябвало да е построена по това време повечето сгради на неговата улица бяха в стил крал Джордж, — но възникваше въпросът, дали изобщо бе останало нещо от нея. А и по всяка вероятност труповете в центъра на града бяха много повече, отколкото тук.
Колкото се замисляше, толкова по-малко вероятна му се струваше подобна надежда — „скитник“ би могло да означава твърде много неща. Но пък имаше ли някаква по-добра идея…?
— Той отново усука конеца, господин Джонсън. Престани, скъпи, само ще го скъсаш! Наистина, господин Джонсън, трябва да помогнете на моя Сефтън.