Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Ъндин Панки беше словоохотлива жена и когато Пол най-накрая помоли за разрешение да се оттегли, за да подремне, тя вече му бе разказала повече подробности за живота на дребната буржоазия в Шепъртън както преди, така и след нашествието, отколкото изобщо би желал да научи.
Оказа се, че господин Панки бил главен чиновник в земемерната служба в графството — пост, който съпругата му очевидно считаше далеч под възможностите му. На Пол тя му се стори убедена, че със старание и умели ходове един ден това би могло да се поправи — което бе малко вероятно, освен ако марсианците не вземеха да възстановят земемерната служба.
Но той познаваше потребността да се придържаш към нормално поведение в ненормални ситуации, така че, когато госпожа П. описваше коварствата на вечно недооценяващия съпруга й началник, той се постара да изглежда истински огорчен и все пак оптимистично настроен относно шансовете на господин Панки.
Самата госпожа Панки бе домакиня и, както повтори многократно, не само тя бе убедена, че това е най-високата длъжност, която би трябвало да заема и към която би трябвало да се стреми една жена. Плюс това, подчерта тя, поддържаше къщата си като аптека: дори скъпият й Сефтън, даде да се разбере тя без много-много увъртания, „се научи да стъпва на пръсти“.
На Пол не му убягна неволното потрепване на господин Панки.
Но в живота на Ъндин Панки имаше една голяма мъка, която се състоеше в това, че Господ бе решил да й отнеме радостта от майчинството, този най-велик от всички дарове, с който една жена би могла да възнагради своя съпруг. Имаха фокстериер Денди — тук за момент тя се смути, припомняйки си, че вече нямаха нито фокстериер, нито свой собствен дом, тъй като ги бе изпепелила мощната взривна вълна на един марсиански топлинен лъч, сринала блока им до основи, от която семейство Панки се бяха спасили само защото отишли у съседите да научат пресни новини.
Госпожа Панки изпълни задължението си да отрони няколко сълзи за малкия храбър Денди.
Пол си даде сметка за гротескността на ситуацията, след като бе видял толкова много разрушения, а сега пред него тази огромна, мека жена ронеше сълзи за някакво куче и го наблюдаваше с крайчетата на очите си, за да е сигурна, че той не пропуска да отчете колко безпомощна и чувствителна е тя.
И все пак имаше ли право той, който нямаше нито дом, нито най-малката представа, как да стигне до него, да съди другите за понесените от тях загуби?
— Денди ни беше като дете, господин Джонсън. Наистина! Нали, Сефтън?
Господин Панки кимна още преди да го попитат. Пол не бе убеден, че той изобщо я слуша — от време на време побутваше огъня, и се взираше в червеникавите отблясъци по клоните, — но очевидно имаше опит в проследяването на криволиците на нескончаемото й бърборене, които неминуемо отвеждаха до собствената му персона.
— Нищо не сме пожелавали така силно на този свят, както дете, господин Джонсън. Но Господ ни го отказа. Все пак се надявам, че е за добро. Трябва да приемаме неговата мъдрост дори когато не схващаме смисъла й.
По-късно, най-после легнал в очакване на съня под акомпанимента на двугласното похъркване на семейство Панки — нейното дълбоко и дрезгаво, неговото мелодично като флейта, — Пол се замисли, че казаното от нея бе прозвучало така, сякаш, ако й се отдадеше възможност да се срещне с Господа лице в лице, далеч не би била особено толерантна.
Всъщност Ъндин Панки беше от онези жени, които са в състояние да създадат куп неприятности и на самия Него. Тя сериозно плашеше Пол.
Странно, разсъждаваше той на следващата сутрин, докато лодката се носеше срещу течението по Темза, как и най-дребният знак за нормалност беше в състояние да прогони най-кошмарните и умопомрачителни страхове и да запълни деня с банални грижи. Човешкият разум не бе създаден да се зарежда прекалено дълго с химери, а се нуждаеше от твърдо гориво, простичките човешки рефлекси — да хванеш, да грабнеш, да измамиш.
Не бе изминал дори и един ден, откакто срещна семейство Панки, а те вече бяха успели да превърнат самотната му одисея в нещо като разходка с лодка. В момента двамата се препираха дали господин Панки би могъл да улови риба с конец и безопасна игла.
Съпругата му беше категорична, че е прекалено несръчен и че подобни фокуси са по силите на „ловкия господин Джонсън“ — последното бе изречено с такава обезоръжаваща усмивка, че на Пол тя му напомни no-скоро измамния чар на месоядно растение, отколкото нормално изражение на човешко лице.
Така или иначе беше неопровержим факт, че в момента са тук, и той бе така обсебен от неумолимата им и тесногръда дребнавост, че изобщо бе забравил за безизходното си положение. И за добро, и за лошо.