Реката на синия огън

— Говорете тогава.

— Не тук — каза мрачно непознатият и посочи към лабиринта. — Няма да ходим далеч. Последвайте ме.

Трябваше да вземе решение. Мъжът не му вдъхваше никакво доверие, но както забеляза и преди малко, не изпитваше никакъв страх от него. А и подобно на господин Панки, макар и не до такава степен, размерите му в никакъв случай не бяха застрашителни.

— Добре. Но вие все още не сте ми казали името си.

— Не — отсече непознатият, подканвайки го с жест към въртящата се врата. — Не съм.

Сякаш, за да уталожи притесненията му, непознатият спазваше най-малко метър разстояние между тях, докато го водеше между стените на лабиринта. Но вместо да разкрие причината за странното си поведение, заразпитва Пол за местата, откъдето идваше — защото не знаеше или се правеше, че не знае от коя част на Англия пристига, — и на свой ред му разказа за възстановяването на района около Хемптън Корт след нашествието.

— Човешки същества. Винаги са готови да започнат отначало — обобщи непознатият. — Заслужават възхищение, нали?

— Може би. — Пол спря на едно място. — Вижте какво, ще ми кажете ли нещо най-после? Или ме домъкнахте тук, за да ме ограбите или нещо такова?

— Ако реша да ограбя някого, ще му кажа ли, че се намира в особена ситуация? — запита в отговор мъжът. — Защото ми се струва, че са много малко онези, които разбират това така добре като вас.

Усети мравките на страха да го полазват по гръбнака и в същия момент си даде сметка за едва доловимия му акцент: независимо от безупречния английски се усещаше, че е индиец или пакистанец. Пол реши, че е крайно време да го принуди да изплюе камъчето.