Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Докато оглеждаше тълпата, която вероятно наброяваше двеста-триста души, забеляза един тъмнокос, тъмнокож мъж да го гледа с нескрит интерес. Щом погледите им се срещнаха, непознатият сведе очи и се обърна, но Пол остана с впечатлението, че мъжът го наблюдава от доста време.
Тъмнокожият мина покрай две жени, които се пазаряха за едно кученце в кошница — Пол не разбра точно за колко бе пазарлъкът, но предпочете Ъндин Панки да не вижда животинчето, — и изчезна в навалицата.
Пол сви рамене и продължи нататък. Освен азиатските черти, които дори в тези ранни времена не са били кой знае каква рядкост, мъжът не се отличаваше с нищо особено, а и видът му не предизвика у Пол усещането за опасност, което свързваше със своите преследвачи.
Мислите му прекъсна внезапната поява на семейство Панки. Госпожа П. бе цялата в сълзи, а съпругът й безуспешно се опитваше да я успокои. Пол реши, че е видяла сделката за кучето и си е спомнила за нещастния опечен Денди.
— О, господин Джонсън, това е толкова жестоко! — Тя се вкопчи в ръкава му и впи умоляващ поглед, завирайки огромното си лице в неговото.
— Може би искат само да го възпитат като куче пазач… — започна той, но тя не млъкна.
— Току-що я видях — нашата Виола щеше да бъде точно на нейната възраст, ако не бе… О, толкова е жестоко, толкова е жестоко!
— Престанете, госпожо Панки. — Сефтън се огледа нервно наоколо. — Не правете сцени.
— Виола?
— Нашето момиченце. Тя изглеждаше точно така. Исках да си поговоря с нея, но господин Панки не ми разреши. О, бедното ми момиченце!
Пол поклати глава.
— Вашето момиченце? Но нали казахте, че нямате…
— Измислихме си — прекъснато отсечено Сефтън Панки, но Пол усети тревога в гласа му. — Просто една шега. Измислихме си дете, не разбирате ли — и го нарекохме Виола. Нали така, госпожо Панки?
Ъндин подсмърчаше и триеше носа си с ръкав.
— Моята скъпа Виола.
— Е, а това момиченце там изглежда точно както… сме си представяли, че би изглеждала нашата дъщеря. Нали разбирате?
Той се опита да се усмихне, но усмивката му бе толкова измъчена, че на Пол му се приискала извърне очи. Каквото и да бе всичко това, налудничавост или преструвка, сякаш бе зърнал нещо, което не би трябвало да вижда. Госпожа Панки бе престанала да плаче, сякаш усещаше, че е прекалила.
— Толкова съжалявам, господин Джонсън. — Усмивката й не бе по-жизнерадостна от тази на съпруга й. — Сигурно ме мислите за глупачка. И май наистина съм си такава — една стара глупачка.
— Не, съвсем не… — понечи да каже Пол, но Сефтън Панки вече избутваше съпругата си настрана.
— Има нужда от чист въздух — подхвърли през рамо той, сякаш забравил, че наоколо няма нищо друго освен въздух. — Много тежко го преживя… много тежко.
Пол ги гледа известно време да се клатушкат сред тълпата, нейната едра фигура, облегната върху дребния му силует.
Стоеше изправен до високия плет, който ограждаше известния лабиринт и дъвчеше някакво месо на шиш, за което мъжът, който му го продаде, се бе заклел във всичко на света, че е козе. Продавачът го размени заедно с халба бира срещу жилетката на Пол, което в момента не му се струваше прекалено висока цена. Пол веднага пресуши бирата, усетил потребност от елементарен комфорт.
Мислите му препускаха хаотично, без да успее да ги подреди. Възможно ли бе да е толкова простичко — в своята самотност семейство Панки си бяха измислили едно въображаемо дете, което да запълва празнотата? А какво имаха предвид, споменавайки, че момиченцето е точно на възрастта, на която би била тяхната Виола, ако не беше? Ако не беше какво? Как би могъл да изгубиш — вероятно, защото бе починало — дете, което си си измислил?
— Вие не сте оттук.
Пол подскочи. Тъмнокожият мъж бе застанал под арката над входа на лабиринта и го наблюдаваше съсредоточено с големите си кафяви очи.
— Аз… да, не съм. Както и повечето хора по всяка вероятност. Такъв пазар не можеш да видиш на километри наоколо.
— Наистина не можеш. — Върху лицето му се мерна бегла усмивка. — Много бих искал да разговарям с вас, господине.
— Джонсън. Защо? И кой сте вие?
Мъжът отговори само на първия въпрос:
— Да речем, че разполагам с известна информация, която може да ви бъде от полза, господине. Като човек… който все пак се намира в особена ситуация.
Фактът, че се опитваше да подбира внимателно думите си, смути Пол още повече.