Реката на синия огън

Когато на другия ден пое нагоре по течението, вече движейки се по-бързо благодарение на двете гребла, които задигна от друга изоставена лодка, откри, че не е единственото човешко същество в този порутен Лондон.

От реката и при неколкократните му предпазливи слизания на сушата, преди слънцето отново да е започнало да залязва, той видя десетина-петнайсет души, които обаче всячески избягваха контакта: някои се правеха, че не чуват приветственото му подвикване, а други се скриваха още щом го забележеха.

Припомняйки си, че от ресторанта и от магазинчетата около него, които бе огледал, бе задигнато всичко, годно за ядене, се запита дали пък тези хора нямаха достатъчно основание да избягват останалите оцелели. А те очевидно бяха именно оцелели — в окъсаните си дрехи и почернели от праха и саждите лица, поради което от разстояние не можеше да прецени етническата принадлежност на нито един от тях.

На другия ден откри цяла комуна в Кю — петнайсетина души, облечени в дрипи, обитаваха кралските градини.

Пол не слезе на брега, а ги поздрави от реката и попита за новини. Малобройна делегация се спусна до водата и му каза, че чуждоземците — „механичните същества“, както ги наричаха всички тези оцелели хора — масово били напуснали Лондон, преследвайки загадъчните си цели в северна посока, но все още били останали достатъчно от тях, за да бъде животът в града твърде рисковано занимание.

Самите те били пристигнали едва преди седмица в градините Кю от Ламбет, който бил почти напълно разрушен, и вече били загубили няколко членове от компанията си, премазани очевидно по случайност върху откритите тревни площи от внезапно появил се трипод. Казаха му, че когато уловят и изядат последните катерички и птици, ще потеглят нанякъде.

Разговорът с други хора му доставяше удоволствие, но нещо в начина, по който го оглеждаха, го караше да изпитва неловкост. Един от мъжете го покани да се присъедини към тях, но той благодари и загреба нататък.

Най-странното, помисли си той, продължавайки нагоре по реката към Ричмънд, бе, че доколкото си спомняше, във „Войната на световете“ марсианците се бяха оказали уязвими към земните болести и бяха измрели само няколко седмици след началото на опустошителната си кампания. А оцелелите в Кю му казаха, че първите марсиански кораби пристигнали в Съри преди повече от половин година.

Пол искаше да научи нещо по повод това несъответствие с историята на Уелс и преглеждаше всяко парченце от вестник, което му попаднеше, но всички те бяха от последните дни преди нахлуването на марсианците и така и не успя да се добере до някаква текуща информация. Цивилизацията бе престанала да съществува в деня на пристигането на марсианците.

Именно това беше най-странното в цялата ситуация. За разлика от предишните спирки по време на принудителното му пътешествие тази похитена Англия сякаш бе изпаднала в някакъв стазис, след като играта бе приключила, и фигурите бяха останали върху дъската.