Реката на синия огън

— Слава Богу! О, небеса! Слава Богу!

Пол се насочи към брега, а в това време странникът хукна към него. Предпазливостта взе връх над желанието да установи контакт с човешко същество и Пол спря лодката на известно разстояние от брега и го огледа бегло.

Беше на средна възраст, слаб и много нисък, не повече от метър и половина. Имаше очила и къси мустачки като онези, които следващите поколения щяха да отъждествяват с германските диктатори. Опърпаният черен костюм и сълзите на искрена благодарност му придаваха вид на застрахователен агент, току-що излязъл от вмирисаната на застоял въздух кантора.

— Слава на добрия Господ. Моля ви, елате да ми помогнете.

Мъжът извади кърпичка от джоба на жилетката си и избърса лице. Невъзможно бе да се каже какъв е бил някога цветът й.

— Сестра ми. Бедната ми сестра падна и не може да се изправи. Моля ви.

Пол го огледа внимателно. Видът му бе твърде необичаен за крадец. А ако беше изпратен от някоя банда крадци и убийци, то те демонстрираха завидно търпение, щом поставяха стръв за толкова редките пътници по реката. И все пак предпочете да не прибързва.

— Какво й се е случило?

— Падна и се нарани. О, моля ви, господине, направете едно добро дело като истински християнин и ми помогнете. Ако можех, щях да ви платя. — Той се усмихна измъчено. — Но това вече не означава нищо. Ще споделим с вас всичко, което имаме.

Не виждаше повод да се съмнява в искреността му, а и разликата във височините им беше една пушка. Пол не го видя да носи такава, а и от доста време беше само на един изстрел разстояние от него.

— Добре. Само да завържа лодката.

— Господ да ви благослови, господине. Дребосъкът запристъпва припряно от крак на крак като дете, което чака за тоалетната, докато Пол газеше към брега и привързваше здраво лодката. След това му кимна да го последва и се заизкачва към дърветата в странен, непохватен тръс. Едва ли някога преди нашествието му се бе налагало да бърза толкова, освен като хлапе.

Сякаш присъствието на непознат човек върна у него спомена за някогашно достойнство и дребосъкът в черния костюм забави ход и се обърна.

— Много любезно от ваша страна. Казвам се Сефтън Панки.

Приближи се, съсредоточил цялото си внимание да не се препъне в някой корен, и протегна ръка.

Пол, който наскоро бе стигнал до извода, че след като не може да се довери на собствения си разум, очевидно не би могъл да се довери и на нищо друго, пое ръката му и се представи с измислено име:

— Аз съм… Питър Джонсън.

— За мен е удоволствие, господин Джонсън. А сега, щом приключихме с формалностите, нека побързаме.

Панки го поведе по склона и двамата закрачиха по вездесъщата червена марсианска трева, покрила хребета като завоевателски флаг, а след като го изкачиха, се заспускаха през една букова горичка. Пол тъкмо бе започнал да се пита дали не го отвежда към някаква засада, когато дребосъкът спря на ръба на дълбока клисура и се надвеси над нея.