Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Моята господарка не благоволява — намеси се Нинив. — Тя си има по-добри неща, за които да си харчи парите, вместо да гледа някакви си животни. — Всъщност тя самата стискаше здраво парите им и много неохотно отпускаше само за най-необходимото. Изглежда, смяташе, че всичко трябва да струва колкото в нейните Две реки.
— Защо искате да отидете в Геалдан, господин Лука? — попита Елейн. Нинив наистина оплескваше всичко и после оставяше все на нея да оправя нещата. — Чувам, че там имало големи неприятности. Войската не могла да усмири онзи мъж, който наричал себе си Пророка и проповядвал за Преродения Дракон. Сигурна съм, че не бихте искали да пътувате в размирна земя.
— Силно преувеличено, милейди. Силно преувеличено. Където има тълпи, хората искат да ги забавляват. А където хората искат да ги забавляват, моето позорище е добре дошло. — Лука пристъпи към каретата и вдигна очи към Елейн. Изглеждаше притеснен. — Милейди, истината е, че вие ще ми направите голяма услуга, ако ми позволите да ви изнесем представление. Всъщност един от нашите глиганоконе направи малка беля в последното градче, през което минахме. Случайно стана — добави той припряно, — уверявам ви. Иначе те са кротки животни. Изобщо не са опасни. Но хората в Сиенда не само че не пожелаха да ми позволят да направя представление там или да дойдат на такова тук… Ами… наложи се да им дам всичките си пари, за да платя щетите и глобите. — Той потръпна. — Особено глобите. Ако ми позволите да ви позабавляваме… за дреболия, наистина… ще споменавам името ви като благодетелка на моето позорище където минем по света и ще пръскам славата за вашата щедрост, милейди…
— Морелин — каза тя. — Лейди Морелин от Дома Самаред. — С черната коса спокойно можеше да мине за кайриенка. Нямаше никакво време да гледа представлението му, макар че в друг момент щеше да й е приятно. — Но ще ви помогна малко, щом нямате пари. Дай му нещо, Нана, за да му помогнем по пътя му до Геалдан. — Последното, което искаше, бе да „пръсне славата й“, но помагането на бедните и на онези, които се намираха в окаяно положение, за нея беше дълг, който нямаше да пренебрегне, щом разполагаше със средства, дори да се намираше в чужда земя.
Нинив изръмжа недоволно, но измъкна кесийка от торбичката на колана си и зарови в нея. После се наведе от каретата, пъхна нещо в шепата на Лука и промърмори:
— Ако си беше намерил някоя прилична работа, сега нямаше да просиш. Карай, Том!
Камшикът на Том изплющя и Елейн отхвръкна към облегалката седалката си.
— Не беше нужно да си толкова груба — каза тя. — Нито толкова рязка. Какво му даде?
— Един петак — отвърна спокойно Нинив, докато прибираше грижливо кесийката. — И толкова не заслужава.
— Нинив — простена Елейн. — Този човек сигурно си мисли, че му се подиграваме.
Нинив изсумтя.
— С тези яки рамене, един ден полска работа хич няма да го убие.
Елейн премълча, въпреки че не беше съгласна. Не точно. Разбира се, работата нямаше да навреди на човека, но тя не смяташе, че наоколо се намира много работа. „А и господин Лука едва ли ще приеме работа, която би му попречила да носи разкошната си пелерина.“ Ако обаче го изтъкнеше, Нинив сигурно щеше да започне да спори — всеки път, когато тя си позволеше кротко да изтъкне, че Нинив не знае нещо, тя много енергично започваше да я обвинява, че се била държала нахално и че не бивало да си позволява да я поучава. А Валан Лука едва ли си заслужаваше поредна крамола, след като съвсем наскоро едва бе успяла да потуши предишната.
Привечер стигнаха Сиенда — доста голямо селище с каменни къщи със сламени покриви и с два хана. На мястото на входната врата на първия, „Кралският копиеносец“, беше зейнала грамадна дупка и тълпата гледаше няколкото мъже, които я ремонтираха. Навярно „глиганоконят“ на господин Лука не беше харесал табелата, сега опряна до дупката — нападащ войник с насочено копие. Изглеждаше малко поразбита.
Изненадващо, но тук сред навалицата по прашните улици се мяркаха дори повече Бели плащове, отколкото в Мардецин — повече, а освен тях — и други войници, мъже в ризници и с конични шлемове. На сините им плащове се виждаше Звездата и магарешкият трън на Амадиция. Изглежда, наблизо имаше гарнизон. Кралските войници и Белите плащове май хич не се обичаха — или се разминаваха, все едно че изобщо не се виждат, или се стрелкаха с предизвикателни погледи, като че ли всеки момент бяха готови да извадят мечовете си. Някои от белоплащите мъже имаха червени овчарски геги зад слънчевите изгреви на наметалата си. Ръката на Светлината — така се наричаха самите те. Ръката, която изтръгва истината — но всички други ги наричаха Разпитвачите. Дори оставалите Бели плащове страняха от тях.