Контейнери на смъртта

Фамилиарността му не се хареса на Хирано. Но реши да се възползва от неговата бъбривост.

— Таксистите и дотам ли возят клиентите си?

— Всички возят. Компанията урежда специално обслужване… А най-важните гости откарваме в Мацуяма, в апартаментите.

— А там какво е?

— Та вие знаете, защо ме питате? — в погледа на шофьора се почувствува недоверчивост.

— Не, нищо не зная. Питам, защото искам да напиша репортаж.

— Компанията ни дава да припечелим по нещо. Не искам да я коря.

— Та аз не се каня да пиша нищо лошо! Просто ми стана интересно. Нали знаете как посрещат гостите обикновено — най-напред в ресторант, после в кабаре, а тук — някакви си апартаменти…

— Не просто апартаменти. С хубавици.

— Излиза, че момичетата са за десерт, а?

— Така разправят. Ако искате, можете да отидете там още тая вечер. В атомната уважават журналистите. Ето ви картичката ми. Ако решите да отидете в Мацуяма, извикайте ме. Ще кажете в бюрото за обслужване и ще ви дадат талонче за такси.

— Какво, и таксито ли плаща компанията?

— Само вие плащате от джоба си. А е прието компанията да компенсира всички разходи. За всичко — за „корема, за краката, за покрива“44 и за жените също.

— А и селяците ли водят при жени?

— Тях ги обслужват по обикновената норма, в кабаре … Качват ги в комфортен автобус и им показват централата, а след това през цялата вечер в кабарето. На най-несговорчивите угаждат момичета от баните. За самите тях не е удобно да ходят там, затова момичетата ходят при тях в хотела. От такова обслужване всеки ще омекне. Заминават си доволни, привърженици на строежа на атомни електроцентрали. Ха-ха-ха!

— Много е интересно. На връщане непременно ще ви извикам. А сега ми разкажете още нещо, по-подробно.

Хирано му подаде една сгъната банкнота от пет хиляди йени. Дадеше ли повече, събеседникът му можеше да заподозре нещо. Като видя парите, шофьорът кимна доволно: „За почерпка, а? Е, благодаря.“

Равнината свърши, колата запълзя по нанагорнище. Пътят се стесни и започна да криволичи. Морето се отдръпна назад и придоби обикновения си цвят.

Шофьорът бъбреше, без да млъкне. На Хирано му провървя.

Същността на неговия разказ се свеждаше до следното. Деветдесет на сто от посетителите на атомната електроцентрала в Хамаура са жители на онези райони на Шикоку, където се планира строеж на нови атомни електроцентрали. Това са главно ръководители на рибарските и селскостопанските задруги, представители на младежката организация „Сейнендан“ и женските отдели на кооперациите. Останалите десет на сто са чиновници, журналисти, политици, учени от Токио и Осака и най-после туристи от цялата страна.

Таксито наближаваше билото. Долу се разстилаше синьо море. В скалите се разбиваха пенливи вълни. В далечината брегът чезнеше в синкава мъгла. На хоризонта границата между небето и морето беше забулена. Ето го и билото. Отбиха се от асфалтираното шосе по тесен планински път. Колата започна веднага да се друса. Пътят беше разбит — яма след яма, и толкова тесен, че две насрещни коли не биха могли да се разминат; за тази цел на известно разстояние една от друга бяха направени площадки. Излязла от един остър завой, колата тутакси влизаше в следващия и морето ту се появяваше, ту изчезваше. Шофьорът въртеше бързо волана и даваше последните си съвети: