Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Не съм сигурен, че ще свърши работа, но можем да опитаме — съгласи се Викърс старши и с отработено движение извади наръчника със заклинания.
Докато той сплиташе заклинанието, аз огледнах по-внимателно склада. Всички продукти бяха опаковани в кутии, най-вероятно заради плъховете, така че не можех да задоволя любопитството си. Тъй като не се интересувах кай знае колко от съдържанието на различните кутии и контейнери, нямах намерение да ги разбивам. Но съвсем наблизо забелязах един още неизгризан сандък с доста прилични размери — стигаше ми приблизително до кръста.
Приближих се да го разгледам по-добре и моментално отскочих назад.
— Невил! Открих един плъх!
Той веднага се отказа от заклинанието и изтича към мен.
— Къде?
Посочих с пръст сандъка.
— Ето там.
Не знам защо, но плъхът ме плашеше, досега не бях виждал тези същества на живо, а само на картинки в книгите. Какво очаквахте? Живеех в най-богатия квартал на Златния град, какви плъхове да има там? А и размера на тази гадина надхвърляше всичките ми представи за нея. Може би бърках, но мисля, че сиви плъхове с дължина колкото ръката ми — това не беше нормално.
Ние с Невил надникнахме в сандъка.
Плъхът спокойно хапваше зърно и не ни обръщаше никакво внимание.
— У-у… каква гадост — не издържах аз.
Плъхът спря да яде и вдигна към нас муцуната си, с големина колкото юмрука ми. В полумрака на кутията проблеснаха червени като въглени очи.
Никога не бях се замислял защо очите на плъховете са червени като на потомствени вампири? Просто съвпадение или тази прилика подсказваше нещо? Може би вампирите са вид плъхове?
— Ще го изгорим ли? — деловито попита Невил.
— Изгори го — съгласих се аз.
Викерс старши сплете малко Огнено кълбо и го хвърли към плъха. Но хитрата твар сякаш усети опасността и веднага се хвърли към изгризаната в сандъка дупка. Огнената топка удари зърното, което веднага пламна.
— Изгаси го! — извика Невил и се втурна след плъха. Хм, той го запали, а аз да го гася.
Събрах малко влага от околното пространство, все пак бяхме под земята и тя беше в изобилие, и я изсипах върху пламъците.
Изгасяйки огъня, аз веднага се втурнах след приятеля си.
Изведнъж чух вече познатият ми писък… висок, пронизващ… О, не! Съществото!
Невил застина в средата на склада като статуя, а пред него се изправи на задните си крака плъхът и диво запищя. По-скоро пищеше не плъхът, а показващата се от устата му твар, точно копие на крещящите пръсти на Съществото от моето видение.
Приключвайки с писъците, плъхът стъпи обратно на четири крака и се шмугна под един от стелажите.
— Ка-какво беше това? — с леко заекване попита Невил. — Плъховете не пищят така…
Уау, притесни се. Пък аз си мислех, че освен момичета нищо друго не може да го смути.
— Съществото от моето видение крещеше точно така — казах на приятеля си. — Но плъха защо… и защо от устата му излезе тази сляпа пищяща змия?
— Нещо с тази сива гадина не е както трябва, съвсем не е както трябва — обобщи Невил, идвайки на себе си. — Как мислиш, трябва ли да продължим лова?
Че как иначе, нали сме Майстори!… бъдещи, защо трябва да се страхуваме от плъхове?
— Изплаши се от една сива топка косми? — изненадах се аз. — Нека крещят колкото си искат, ние ще ги хванем.
Честно казано, аз се надявах, че плъхът е само един. Така щеше да ни е далеч по-лесно.
— Хайде, довърши си търсещото заклинание — изкомандвах Невил. — И сега ще действаме без огнени заклинания, че ако изгорим всичко тук, после ще трябва да платим на търговеца за щетите. Може би с Въздушни юмруци…
Невил настрои търсещото заклинание за сандъка, в който видяхме странния плъх.
— Сега да видим колко плъха са се ровили в това зърно…
Пътеката от червен дим започна постепенно да излиза от сандъка в… различни посоки! Три, четири, пет… че колко плъха е имало тук?
— Може би все пак е бил един плъх — с надежда каза Невил — просто побеснял.
Целият под на склада бавно се покриваше с розово-червена мъгла.
— Че са бесни, бесни са — съгласих се аз. — Виж!
Около нас от розово-червената мъгла започнаха да се появяват сиви муцунки. Множество сиви миши муцунки със светещи червени очи.
Невил наклони главата си към мен.
— Знаеш ли, мисля си…
— Ето ти ги плъховете — съгласих се бързо и веднага създадох Въздушен щит около нас. — Да се махаме оттук…
Колко ли са тези плъхове? Няколко десетки?
— Бавно се придвижваме към стълбите — прошепна Невил.
Но едва направихме първата стъпка и всички плъхове отвориха устите си, изкараха зъбати езици и запищяха. Писъкът беше толкова силен, че направо физически удряше по мозъка с огромна сила.