Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Той или те да потреперят от ужас, преди да ги споходи последното Неизвестно, последното Нищо.
Защото това, което се случи и продължава да се случва — е вече твърде много.
Още ще се поблъскаме като едната от онези две жабки, попаднали в гърне с мляко. Едната отпуснала лапички и потънала на дъното.
Но другата се борила дори в безнадеждността. Избила с лапичките си островче масло, малко жизнено пространство.
Шеста глава
Кротко, малко сънено утро, обляно от бледа светлина, се вдигаше над Олшанка. Тревата бе цялата в роса — като че някой нагъсто бе пръснал студени сачми. Вървях както някога в детството си, нарочно влачех крака, та след мен да остава непрекъсната тъмнозелена следа. Поне за миг, докато изгрее слънцето. А то всеки миг щеше да изплува и с лекия си, топъл, още не парещ дъх за няколко минути да попие росата. Сякаш да изтрие моята мимолетна следа върху земята.
Наистина, какво ще остане след мен само след няколко години? Статиите, които малцина ще прочетат? Две-три книги, които ще останат малко по-дълго? Кръгообращението на веществата в природата? Е, това да. Но никой не ще ме разпознае нито в тревата, нито в червената длан на кленовия лист, паднал върху склона.
Ала не ми се мислеше за това. Нощем отново изгряваше младата луна, която надебеляваше все повече и скоро щеше да настъпи пълнолунието, за да излее добрата си нежност върху земята. Заран чучулига будеше слънцето, вечер го приспиваше славеят.
Учените са дръвници, но зоолозите и орнитолозите са абсолютни магарета. Защото те (учените) включват славеите в отряда врабчови (наистина в подгрупата пойни), при враните, свраките, сврачките и тям подобни субекти. Много странно! Никога не бих затворил славей в клетка, но що се отнася до враните — тях пък съвсем.
Беше още толкова рано, че из пътя до Белая Гара не срещнах жива душа.
Мислех, че ще трябва да се кача до разкопките, за да събудя Сташка, но щом наближих подножието на вкамененото величие, за свое учудване видях, че тя вече е там. Седнала бе на някаква отломка, неудобно изопнала дългите си крака. Бе с лека пъстра поличка, с тънка блузка, наметната на раменете. Чакаше.
Очите й бяха леко подпухнали вероятно от умора, устните й се усмихваха. Никога не ми е била толкова скъпа както в този момент. Никога не е била тъй желана.
— Добро утро! Как са твоите?
— Още хъркат всички начело с Генка. А твоите?
— Мултан тъкмо сънува десетия си сън. И Вячорка с него. Не, наистина ще трябва да бягам. Дори в караулната ме намери.
— Нали тъй и тъй утре си заминаваш.
— Не се знае. Зависи от държанието на някои хора.
— А Вячорка?
— Ще му дам пътя. Седнал у нас вчера вечерта с Мултан. Дойде жената на Вячорка. „Ха наздраве. Ливни го“ — вика дядото. „Нещо много начесто взе да ги ливваш — обади се жената на Вячорка, — гледай да не се повредиш.“ Тогава Зеляпушчанак махна с ръка: „Я не слушай тая жаба, само знае да квака.“
— А вие какво?
— Аз си седя и си мисля: „Ето, това се казва истинско мъжко отношение към жената. Не е той кой да е, а истински господар и владетел.“
— Е, да, мъжете тук са сериозни хора. Великани.
Спуснахме се в третата кула. Шест плоскости, шест ъгъла. Таванът и подът на втория етаж частично са разбити, както и част от вътрешната облицовка на стените.
Изтананиках си това, но тя ме дочу и ме погледна.
— „Поезията е бог в светите мечти на земята“ — цитира тя някого.
— Това още нищо не е — в тон й отговорих аз. — Понякога хора от Олимп, майстори с непоклатим авторитет, такива шедьоври редят, каквито начеващите поети не са и сънували. Например някой отгледал:
Не вярвате ли? Аз самият съм го прочел. А ритъмът на стиха е такъв, че сякаш да отгледаш небивал лен е като да изиграеш „Калинка“. Бива си ги момчетата.
— Е, стига сме се шегували. Да почваме.
Подът на кулата бе затрупан с тънък пласт камънак, изронена мазилка и боклуци и в този пласт стърчаха три гранитни плочи.