Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Колкото повече слушах, толкова повече се вбесявах, докато накрая вече се давех от гняв. Нобору Ватая уж говореше изобщо на света, а всъщност се обръщаше единствено към мен. И явно го правеше от някакви користни подбуди. Ала никой не го разбираше. И точно заради това шуреят ми се възползваше от огромната система на телевизията, за да ми праща тайни послания. Както бях бръкнал в джобовете си, стиснах юмруци, но гневът не ме отпусна. Не можех да го споделя с никого във фоайето и от това се почувствах съвсем самотен.
Помещението беше пълно с хора, които внимаваха да не пропуснат и една-единствена дума на Нобору Ватая. Тръгнах да прекосявам помещението и се насочих направо към стаите. Там стоеше мъж без лице. Когато се приближих, той ме погледна с безликото си лице. После ми препречи тихо пътя.
— Сега не може — каза ми мъжът. — Нямате работа тук.
Но силната безпощадна болка, която ми бе причинил Нобору Ватая, сякаш ми беше дала ускорение. Пресегнах се и изтласках мъжа без лице. Той залитна като сянка и падна.
— Казвам го за ваше добро — провикна се след мен, а думите му се забиха като шрапнел в гърба ми. — Ако продължите натам, няма да можете да се върнете. Разбрахте ли?
Не му обърнах внимание и продължих с бърза крачка нататък. Сега не ме беше страх от нищо. Трябваше да разбера. Бях изгубил всякаква представа за посока, но това не можеше да продължава вечно.
Тръгнах по познат коридор. Предполагах, че мъжът без лице ще ме последва и ще се опита да ме спре, но когато се обърнах, след мен не вървеше никой. От двете страни на дългия криволичещ коридор имаше еднакви врати. Всяка беше с номер, но аз не можех да си спомня в коя точно бях заведен последния път. Бях сигурен, че тогава съм знаел номера, сега обаче опитите ми да си го припомня не се увенчаваха с нищо, а не можех да тръгна да отварям вратите подред.
Вървях безцелно напред-назад по коридора, докато не срещнах сервитьор от румсървиса, който носеше табла. На нея имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, кофичка за лед и две чаши. Оставих го да ме подмине и тръгнах след него. От време на време лъскавият поднос отразяваше ярко светлината на лампите по тавана. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. С устремено вдигната брадичка продължи с ритмична равномерна крачка право напред. От време на време си свирукаше откъслечна мелодия. Беше от увертюрата на „Крадливата сврака“, началото, където се включваха ударните инструменти. Умееше го.
Коридорът беше дълъг, но докато вървях след сервитьора, не срещнах никого. Накрая мъжът спря пред една врата и почука тихо три пъти. След няколко секунди някой отвори на келнера и той внесе таблата. Залепих се за стената и се скрих зад голяма китайска ваза, после зачаках сервитьорът да излезе. Номерът на стаята беше 208. Ами да! Как така не си го бях спомнил досега?
Сервитьорът се забави много. Аз си погледнах часовника. В някакъв миг обаче стрелките бяха спрели да се движат. Взрях се в цветята във вазата и долових уханието на всяко цвете. Те сякаш бяха донесени от градината преди няколко мига, толкова съвършени бяха — запазили докрай багрите и миризмата си. Вероятно още не бяха забелязали, че са откъснати от корените. Вътре в една червена роза с дебели месести листца пъплеше мъничко крилато насекомо.
Минаха пет, може би повече минути, докато келнерът излезе с празни ръце от стаята. Все така вдигнал брадичка, тръгна по същия път, откъдето беше дошъл. Веднага щом зави зад ъгъла, аз отидох при вратата. Затаих дъх и напрегнах слух с очакването да чуя нещо. Но нямаше никакъв звук, никакво усещане, че вътре има човек. Престраших се и почуках. Три пъти. Тихо. Както сервитьора. Но не ми отговори никой. Изчаках няколко секунди и отново почуках три пъти, сега вече по-силно. Отново никакъв отговор.