Престолът от драконова кост

— Тази… кесия… е моя.

Саймън почувства как в него избликва цялата болка, цялата безвъзвратност на изгубеното — разочарованото лице на Джудит, тъжната изненада на доктор Моргенес — и дълбоката му погнуса от предаденото доверие. Всички червени косми по врата му се изправиха като четина на глиган.

— Крадец! — внезапно извика той и се хвърли напред, но Кадрах беше усетил намерението му. Дребният монах скочи от пейката и хукна покрай стената на хана към вратата.

— Чакай малко, момче, правиш грешка! — изкрещя той, но дори наистина да мислеше така, изглежда, не вярваше особено в способностите си да убеди Саймън. Без да спира дори за миг, той грабна тоягата си и изскочи през вратата. Саймън тичаше подире му с всичка сила, ала щом стигна до вратата, усети как две подобни на мечешки лапи ръце го сграбчиха през кръста. Миг по-късно младежът се озова във въздуха и зарита безпомощно.

— Какво си намислил ти бе? — изгрухтя в ухото му Фриуару. После кръчмарят се извъртя и запрати Саймън насред осветената от огъня трапезария. Младежът се просна на влажния под и задъхан остана да лежи там.

— Монахът! — изстена най-накрая. — Откраднал ми е кесията! Не го оставяйте да избяга!

Фриуару хвърли поглед към вратата.

— Е, ако това е вярно, той отдавна вече е изчезнал, но как мога да съм сигурен, че всичко това не е част от плана, а? Откъде да знам, че вие двамата не разигравате този номер с монаха във всяка странноприемница оттук до Утаниат? — Няколко закъснели пияници се закискаха. — Ставай, момче — каза той, сграбчи ръката на Саймън и грубо го изправи. — Ще проверя дали Деорхелм или Годстан не са чували за вас двамата.

Той изблъска Саймън през вратата и го повлече покрай стената на сградата, стиснал ръката му в яката си хватка. Лунната светлина очертаваше покрива на конюшнята, а първите дървета бяха само на хвърлей от тях.

— Защо просто не попита за работа, магаре такова? — изръмжа Фриуару, докато буташе препъващия се пред него младеж. — Моят Хийнфакс току-що напусна и един добре сложен млад човек като теб би ми бил от полза. Непростима глупост — и си затваряй устата, ако обичаш.

До конюшнята имаше малка барака, отделна, но въпреки това свързана с основната постройка. Фриуару блъсна вратата с юмрук.

— Деорхелм! — извика той. — Буден ли си? Ела да погледнеш този момък и да ми кажеш дали си го виждал. — Отвътре се чу шум от стъпки.

— Пресвето Дърво, ти ли си, Фриуару? — избоботи един глас. — Трябва да потегляме призори. — Вратата рязко се отвори. Стаята зад нея беше осветена от няколко свещи.

— Имаш късмет, че играехме на зарове и още не сме си легнали — каза мъжът, който отвори. — Какво има?

Очите на Саймън се разшириха, а сърцето му заби лудо. Този мъж, и другият, който лъскаше меча си на едно от леглата, носеха зелените наметала на Еркинската гвардия на Елиас.