Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Беше късно следобед, когато ги видяха — голям лагер на източния бряг на потока, множество огньове, чийто дим се просмукваше в ледения въздух. Вейлин нареди да спрат на двеста крачки от лагера, даде знак фланговете да се разтеглят, а собствените си хора подреди в бойна формация. Свали платнения вързоп от седлото на Пламък и сложи ръка върху най-големия възел. „Едно дръпване и ще го пусна на свобода.“ Знаеше, че днес мечът ще е по-лъскав отвсякога, че звукът, с който разсича въздуха, ще е поредната кървава песен, песен, която той пееше отлично. Мечът не беше напускал ножницата си от деня, в който Вейлин се бе изправил срещу Щита на островите. Не му беше харесало усещането в онзи ден, начинът, по който мечът прилягаше в ръката му. Беше твърде… твърде удобно.
— Милорд! — Викът на капитан Адал насочи вниманието му обратно към лагера и той видя самотна фигура да крачи към тях. Хора се бяха събрали в края на лагера и може да беше трик на светлината или поради разстоянието, но всички те му се сториха измършавели от недохранване — изпити, лишени от плът лица стърчаха над кожите и гледаха към врага с безразличие, в което нямаше и помен от гняв или омраза.
— Не виждам оръжия, милорд — каза Орвен.
— Номер, без съмнение — отвърна Адал. — Номерата на Ордата нямат край.
Вейлин гледаше неотклонно приближаващия се мъж.
Беше набит, но мършав, също като другите, и доста стар. Вървеше бавно, но целенасочено, помагаше си с дълга чвореста тояга… всъщност не беше тояга, различи след малко Вейлин, а бедрената кост на някакъв незнаен звяр, цялата покрита с резба и символи.
— Шаман! — изсъска Адал и посегна към лъка си. — Милорд, моля да ми отстъпите правото на първа кръв.
— Шаман? — попита Вейлин.
— Те командват бойните зверове — обясни Дарена. — Обучават ги, водят ги в сражение. Нямаме представа как го правят.
— Не виждам да си води зверове — отбеляза Вейлин, когато набитият мъж спря на двайсетина крачки от тях.
— Толкова по-зле за него — каза Адал и вдигна лъка си.
— Спри! — заповяда Вейлин и гласът му отекна рязко над редиците конници, нетърпящ възражение. Адал го зяпна, все така с опъната между пръстите тетива.
— Милорд?
Вейлин не го погледна.
— Ти си на мое подчинение. Или ще изпълняваш заповедите ми, или ще наредя да те бичуват и след това ще ти отнема чина.
Кривна глава, загледан в набития мъж, глух за гневния изблик на Адал и опитите на Дарена да го успокои. Шаманът хвана с две ръце дългата кост и я вдигна пред себе си, брулен от черния вятър.
И тогава Вейлин го усети, поздравителната нотка на кръвната песен, разпознала надарена душа. Дарена застина на седлото си, ръката ѝ се плъзна забравена по ръката на Адал. Вейлин кимна към шамана и каза:
— Изглежда, сме призовани да преговаряме, милейди.
Очите ѝ се бяха ококорили от страх, лицето ѝ беше пребледняло, но тя кимна и двамата поведоха конете си напред, дръпнаха юздите пред шамана и се смъкнаха от седлата.
Отблизо мъжът изглеждаше болезнено мършав, костите на черепа прозираха през кожата, която приличаше на влажна хартия, с която касапин е увил кокалите, след като е отстранил месото. Мъжът не трепереше от страх, даде си сметка Вейлин, а от глад. И тогава разбра. „Не са дошли тук да се бият, а да умрат.“
— Име имаш ли? — попита той шамана.
Шаманът не отговори. Опря кокала в земята пред себе си, отпуснал двете си ръце върху него, очите му се впиха в очите на Вейлин. Погледът на стареца го прикова, притегли го. Нещо се размърда в мислите му, нещо тревожно. „Номер, точно както каза Адал.“ Ала кръвната песен все така звучеше призивно и тържествено, затова Вейлин оттегли волята си и остави неканената мисъл да се развие. Мисълта приличаше на спомен, забравен образ от друго време, и не беше негова.
Хора, облечени в кожи, и зверове. Мечки, гигантски чудовища с бяла козина, всички се придвижват с мъка, приведени срещу напора на бурята. Мнозина са ранени, има много деца. Ездачи се появяват от виелицата, всички са облечени в черно, размахват мечове и копия… кръв по снега… толкова много кръв… Ездачите вилнеят, секат и се смеят, и още прииждат от снежната виелица, облечените в кожа хора се пръскат отчаяни. Един мъж вдига тоягата си от голям кокал и мечките връхлитат върху ездачите, убиват много… но идват още… винаги идват още…
Видението избледня. Лицето на шамана го гледаше мълчаливо над тоягата от кост.