Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
Когато жената, с която живееш, е творец, всеки ден е изненада. Клер е превърнала втората стая в нещо като сандък на чудесата, задръстен със скулптурни и рисунки, с които стените са запълнени до последния сантиметър. По рафтовете и чекмеджетата има намотана на кълбо тел и рула хартия. Скулптурите ми приличат на хвърчила или на сглобяеми модели на самолетчета. Една вечер го казвам на Клер, както стоя в костюма и с вратовръзката на вратата на ателието й, след като съм се прибрал от работа и се каня да приготвя вечеря, а тя ми мята едно от самолетчетата, което лети изненадващо добре, и не след дълго ние стоим в двата края на коридора и си хвърляме скулптурките й, за да проверим аеродинамиката им. На другия ден се връщам и виждам, че Клер е направила цяло ято птици от хартия и тел, които висят от тавана в хола. След седмица прозорците в спалнята са запълнени с абстрактни сини полупрозрачни фигури, които слънцето запраща вътре в стаята и по стените и създава небе за птиците, нарисувани от Клер. Красиво е.
На другата вечер стоя на вратата в ателието на Клер и я гледам как довършва рисунка на гъсталак от черни линии около малка червена птичка. Изведнъж виждам как Клер е притисната от всички неща в тази тясна стая, давам си сметка, че тя се опитва да каже нещо, и вече знам какво трябва да направя.
Сряда, 13 април 1994 година
(Клер е на 22 години, Хенри — на 30)
Клер: Чувам ключа на Хенри във входната врата и изскачам от ателието точно когато той влиза в коридора. За моя изненада носи телевизор. Нямаме телевизор, защото Хенри не може да го гледа, а аз не искам сама. Приемникът е стар, малък, прашен, черно-бял, със счупена антена.
— Здрасти, скъпа, прибрах се — казва Хенри и оставя телевизора на масата в трапезарията.
— Уф, мръсен е — възкликвам аз. — Пред блока ли го намери?
Хенри се засяга.
— Купих го в „Юник“. За десетачка.
— Защо?
— Довечера ще дават нещо, което ми се иска да гледаме.
— Но нали…
Не си представям какво толкова ще дават, че Хенри да рискува да поеме на пътешествие във времето.
— Не се притеснявай, аз няма да гледам в екрана. Но искам ти да го видиш.
— О! Какво е?
Вече нямам и понятие какво дават по телевизията.
— Изненада. Започва в осем.
Докато вечеряме, приемникът е на пода в трапезарията. Хенри отказва да отговаря на каквито и да било въпроси и нарочно ме дразни, като ме пита какво ще правя, ако разполагам с огромно ателие.
— Не е ли все едно? Сега имам килер. Може би ще се специализирам в оригамите.
— Кажи де, сериозно те питам.
— Не знам. — Навивам около вилицата от лингуините. — Щях да направя всеки от макетите сто пъти по-голям. Щях да рисувам върху платна с размери три на три. Щях да се придвижвам с ролкови кънки от единия до другия край на ателието. Щях да сложа огромни котли за целулоза и японска сушилня, й петкилограмова бъркачка „Рийна“… — Запленена съм от образа на това въображаемо ателие, после обаче си спомням как изглежда истинското и свивам рамене. — Както и да е. Някой ден може би ще имам и такова ателие.
Справяме се със заплатата на Хенри и с лихвата от моята част от наследството, но за да си позволя истинско ателие, трябва да започна работа, а тогава няма да имам време за ателието. Нещо като Параграф 22. Всичките ми приятели художници нямат или пари, или време, или и двете. Денем Шарис работи като дизайнер на компютърен софтуер, а нощем рисува. Следващия месец двамата с Гомес се женят.
— Какво ще подарим на Гомесови за сватбата?
— А? О, не знам. Не можем ли да им дадем всички кафе-машини за еспресо, които получихме?