Пътешественикът във времето и неговата жена

— Но ти си знаел.

— Естествено. Разбира се. Просто трябваше да погледна утрешния брой на „Триб“.

— Не можем… това е измама.

Хенри се шляпва театрално по челото.

— Какъв глупак съм. Да забравя, че трябва да си купим билети, без и да подозираме какви са печелившите числа. Е, можем да оправим нещата.

Той тръгва по коридора и изчезва в кухнята, после се връща с кутия кибрит. Запалва една клечка и доближава до нея билета.

— Не!

Хенри духва клечката, за да я угаси.

— Няма никакво значение, Клер. Ако пожелаем, можем да печелим от лотарията всяка седмица от следващата година. Ако това ти пречи, няма проблем. — Билетът е леко опърлен в единия ъгъл. Хенри сяда до мен на канапето. — Знаеш ли? Поизчакай, ако решиш да вземеш печалбата, ще го направим, ако не искаш, можеш да я дадеш на първия бездомник, когото срещнеш…

— Не е честно.

— Кое не е честно?

— Не можеш току-така да стовариш върху мен такава огромна отговорност.

— Каквото и да решиш, ще го приема. Ако смяташ, че мамим щат Илинойс и вземаме парите, задигнати от отрудените балами, няма да се занимаваме повече с това. Сигурен съм, че все ще намерим начин да ти вземем по-голямо ателие.

О! По-голямо ателие. Колко съм тъпа — чак сега включвам, че Хенри може да спечели от лотарията, когато си поиска, че не го е направил досега, защото не е нормално, че е решил да загърби фанатичната си решимост да живее като нормален човек, така че аз да имам ателие, достатъчно голямо, за да се разхождам из него на ролкови кънки, а аз проявявам черна неблагодарност.

— Клер! Земята вика Клер…

— Благодаря ти — казвам аз прекалено внезапно.

Хенри вдига вежди.

— Това означава ли, че ще си вземеш печалбата от билета?

— Не знам. Означава „благодаря ти“.

— Винаги на твое разположение. — Настъпва неловко мълчание. — Ей, какво ли дават по телевизията?

— Сняг.

Хенри се смее, изправя се и ме дърпа да стана от канапето.

— Хайде, ела да похарчим малко от спечелените с измама пари.

— Къде отиваме?

— Не знам. — Хенри отваря дрешника в коридора, подава ми якето. — Ей, хайде да купим на Гомес и Шарис кола за сватбата.

— Ако не ме лъже паметта, те ни подариха чаши за вино.

Препускаме надолу по стълбите. Навън е съвършена пролетна вечер. Стоим на тротоара пред блока и Хенри ме хваща за ръката, и аз го поглеждам, и вдигам сплетените ни длани, и Хенри ме завърта, и не след дълго ние танцуваме по Бел Плейн Авеню под съпровода не на музика, а на звука от колите, профучаващи покрай нас, и на собствения си смях, и на мириса на черешов цвят, който се сипе ли, сипе като сняг по тротоара, докато ние танцуваме под дърветата.