Момиче за шпионина

Това беше снимката, която момчетата от дванайсети отдел намериха при обиска на масажиста Петрушин. Той твърдеше, че на снимката е оная същата Дина Венгерова, която седяла във волвото до Керуд, и… повече нищо не знаехме за нея.

— И защо ми я даваш?

Слава издърпа от пръстите ми снимката:

— Дадох я и пак си я взех. Моя си работа! А сега влез вътре, вземи от бюрото някаква хартийка и се връщай!

Най-накрая се възмутих.

— Ти какво се гавриш с мен, Грязнов! — заплашително прошепнах аз. — Пред теб стои все пак следовател от Главната прокуратура, не някакъв си…

— Какъвто прокурорът, такъв и следователят! — беззлобно се пошегува Грязнов и ме побутна към вратата.

Разбира се, донякъде го извиняваше това, че той никога не пробутваше своите шегички напразно и ненавреме. И щом сам е дошъл тук, че и мен домъкна, значи…

Влязох вътре.

Типичен кабинет на районни дознатели. Три бюра, шест стола, три сейфа, два шкафа и разни други изостанали до поредното генерално разчистване боклуци. Зад едно от бюрата седеше момиче, облечено добре, даже разкошно, и пишеше нещо с елегантна писалка. Уж маце като маце, по телевизията и по-хубави може да види човек. Но когато разгледах лицето й, разбрах защо Слава беше такъв потаен почти до маразъм. Момичето, което се занимаваше с интелектуален труд зад изподрасканото бюро, беше оригиналът на фотомодела, който носеше в джоба си майор Грязнов.

Когато влязох, тя вдигна очи и поразен от красотата й, „важнягата“ Турецки почти се вкопа на място. Очите й сякаш светеха отвътре, като на Орнела Мути във филма „Укротяване на опърничавата“. Наложи се мислено да си дръпна юздите, за да произнеса сухото:

— Здравейте!

— Добър ден — промърмори тя без никаква нежност към събеседника и все пак беше приятно да чуя такъв мелодичен глас.

Направо някакъв зверски комплект от прелести.

Приближих се към незаетото бюро, порових се из чуждите непотребни бумаги, докато търсех празен лист, който можех да изнеса, без да навредя на домакините.

В този момент влязоха Грязнов и непознат майор, вероятно Сергеев — приятелят на Слава. Майорът попита с усмивка (каквато тук не използват):

— Написахте ли?

— Почти.

— Направете малка пауза, гражданко Ткачова. Колегите от криминалната искат да поговорят с вас.

Докато майорът любезничеше с момичето, попитах Слава само с движение на устните:

— Как я намери?

— После. — С тази небрежна думичка Грязнов разпали моето любопитство.

Когато майор Сергеев излезе, Ткачова ни изгледа с равнодушно-скучаещ поглед и се усмихна дежурно като стюардеса. Можеше да я разбере човек. Такава жена, както казват сега, не трябва да работи. Ние с нашите уморени мутри, смачкани демодирани костюми и стандартни заплати не можехме да заинтересуваме тази дама. Но животът навярно я беше заставил да дойде тук и дамата представяше това като величайше снизхождение към нас, жалките, нищожни ченгета.