Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Кадрах се засмя. Мириамел бавно потопи веслата във водата, замислено заслушана в думите му. Лодката лекичко се люлееше.

— По-късно — продължи Кадрах — срещнах друг член на Лигата — Ксорастра от Пердруин. Тя била монахиня, макар че когато я срещнах, беше напуснала ордена си. Ханът в Кванитупул, за който ти споменах, е неин, впрочем. Тя беше изключително умна жена, на която поради пола й, й беше отказано да води живот, какъвто би следвало: тази жена трябваше да бъде кралски министър. Ксорастра също ме прие, после ме представи на двама свои кандидат-членове, защото тя и Моргенес отдавна били замислили да върнат броя на членовете до седем, какъвто по традиция е бил пълният състав. И двамата бяха по-млади от мен. Диниван по онова време беше весел юноша, който учеше при братята на Усирис. Проницателната Ксорастра бе съзряла искрата в него и си бе помислила, че ако го свърже с Моргенес и другите, от тази искра би могъл да се разгори голям и греещ огън, от който Църквата, която тя все още обичаше, би могла да има голяма полза. Другият, когото издигна, беше умен млад свещеник, току-що ръкоположен, произлизащ от бедно островно семейство, но успял да си извоюва известност с пъргавината на ума си. След продължителни разговори Моргенес, Ксорастра и техните двама северни колеги приеха тези две нови попълнения. Когато всички се срещнахме на следващата година в Танголдир в дългата къща на Трестолт, членовете на Лигата на свитъка бяха отново седем.

Думите на Кадрах станаха тежки и бавни и когато той най-после замълча, Мириамел помисли, че е заспал. Но той пак заговори — гласът му беше станал ужасно глух.

— По-добре изобщо да не ни бяха приемали. По-добре самата Лига да се беше провалила в праха на историята.

И тъй като не каза нищо повече, Мириамел попита:

— Какво искаш да кажеш? Какво толкова лошо е станало? Ти ли си направил нещо?

Той изпъшка.

— Не аз, принцесо — моите прегрешения се появиха по-късно. Не, това беше моментът, в който приехме сред нас онзи млад свещеник… защото той бе Приратес.

Мириамел дълбоко пое дъх и за миг, въпреки затоплянето на отношението й към Кадрах, усети да я оплита паяжината на ужасен заговор. Нима всичките й неприятели се бяха съюзили? Дали монахът не играеше някаква по-прикрита игра, така че тя да е напълно в ръцете му, понесена по пустото море? А после си спомни писмото, което й бе донесла Ган Итай.

— Но ти ми каза това — промълви тя с облекчение. — Ти ми писа и спомена нещо за Приратес — че ти си го направил такъв, какъвто е.

— Ако съм го казал — тъжно отвърна Кадрах, — значи съм преувеличил в мъката си. Семената на великото зло трябва вече да са били в него, иначе никога не биха разцъфнали толкова бързо и така енергично… или поне така предполагам. Собственото ми участие дойде много по-късно и моят срам е, че макар че вече го познавах като безсърдечно създание с черна душа, все пак му помогнах.