Урокът от нейната смърт [bg]

— Знаем, че сте били двама. Ние сега…

— Той ви е давал мое бельо?

— Ние сега имаме достатъчно, за да те осъдим. Но не искаме да оставим другия глупак да се разхожда по улиците. Ако ни дадеш името му, ще те пуснем. Гарантирам го.

Джейми отчаяно погледна към вратата.

— Бях сам.

Махони изчака една дълга, дълга минута, после се размърда и стана.

— Трябва да отида по нужда. От хора като тебе винаги ми се сере. Връщам се след три минути. Помисли си сериозно, момче.

Махони излезе от стаята. Вратата остана открехната около шест инча и през процепа Джейми виждаше задния вход на кметството. Той се втренчи през стъклената врата към паркинга и гъстите дървета зад него.

Навън беше майски учебен ден. Слънцето грееше ярко и под лъчите му прехвърчащите мушици проблясваха като искри. Навън децата навярно се нареждаха, за да се разделят на отбори в час по физическо, те тичаха, играеха футбол и тенис, стискаха топки за голф.

Навън беше съвсем различно измерение от това, в което сега се намираше Джейми.

Слънцето блестеше силно. Не, то се бе придвижило по-близо към него. Той се изненада, когато изведнъж скочи от твърдия стол. Тръгна през стаята за разпити. После се втурна към тъмния коридор, не откъсвайки поглед от прозореца на задната врата. Спря се в антрето. Светлината започна да се приближава към него, отначало бавно, после все по-стремително, а сърцето му затупка неудържимо силно и бързо. Светлината изпълни зрителното му поле, озарявайки пламналата му кожа. И Джейми разбира, че не, не, този звук изобщо не е сърцето му, а тупкането на маратонките му по дървените подове. Той вдига ръце с длани напред, задната врата експлодира навън и хиляди стъклени отломки летят пред Джейми към златистата светлина.