Среднощният диамант [bg]

Том въздъхна:

— Милейди, знам, че се разстройвате от ненужната жестокост. Знам, че не обичате да излагате на опасност невинните, но онези мъже не бяха невинни. По-големи чудовища са от нас. Ние поне вършим това само за печалба.

— Не съм разстроена — процедих. — Просто трябва да си вървя.

Излязох бавно от гостната и Том ме последва до външната врата.

— Чакайте.

— Ще ме спрете ли? — Измъкнах камата. Всяка секунда, в която се бавех, беше секунда, в която Грант може би умираше от кръвозагуба на улицата. — Няма да ви позволя…

Млъкнах, когато видях острието, почервеняло от кръв. Въпреки всичките си мечти как размахвам славно сабята и уроците, които Том ми беше давал преди и след задачите ни, никога не бях намушквала някого така.

— Някога убивала ли си човек? — попита Том меко, отгатвайки мислите ми.

Не можех да спра да се взирам:

— Не. Но… съм искала.

— Е, тази вечер не уби никого. Раната му ще е неприятна и ще боли, но не беше на такова място, че да го убие. При положение че не се инфектира.

— Но какво ще стане с другите? Нашите хора ги пребиваха, когато вече бяха на земята!

— И ти казах, заслужаваха си го — независимо колко глупаво постъпи Андерс, че започна тази лудост.

— Но някой от тях умря ли?

— Не знам. Имаше няколко други неща, които трябваше да следя.

Дали бяха ритали и удряли Грант, докато изгуби съзнание? Стомахът ми се разбунтува и завъртях дръжката на бравата:

— Сега си тръгвам, Том.

Той сложи ръка върху моята:

— Ти си приятелка на аланзанците. Мислех, че ще си доволна като Андерс от случилото се. — Наклони глава и ме загледа изпитателно: — Познаваше ли ги?

— Не. Но е така, както каза. Не обичам ненужното насилие. Моля те, пусни ме да си вървя. — В близост до Том винаги се опитвах да запазвам външно хладнокръвие, но ме обземаше все по-силна паника. Имаше ли някакъв начин да успея да победя, ако наистина се наложеше да се бия с него? Не беше вероятно. Особено при положение че останалите мъже бяха в съседната стая.

Том бръкна в джоба си и ми подаде една от монетите, които бяха знак на благосклонността му.

— Задето ме спаси. Не са много хората, които получават две.

Поколебах се, когато хвърлих поглед към окървавената си кама. После я пъхнах в ножницата и прибрах монетата в джоба си.

— Мога ли да си вървя?

— Обърни наметката си наопаки. Вържи си косата. Не знам дали ще те вземат на прицел, но е най-добре да не те познаят. Причини вреда единствено накрая, а се ползваш с доста голяма благосклонност. — Сигурно се съвземаше от по-ранното си вцепенение, защото ми хвърли една от чаровните си усмивки. — Ролята на ангел може и да ти се отплати.

Нямах време да отговоря. Вече бързах надолу по стъпалата с бясно биещо сърце и нарастващ страх. Щом се изгубих от погледа му, обърнах наметката с хастара навън, а после напълно смъкнах перуката, като я натиках под ризата си. Толкова много хора бяха маскирани тази вечер, че щях направо да се слея с множеството въпреки естествената си коса.