Нови римски разкази [bg]

Ала бях паднал в капана и продължих да ходя в магазина, защото ми харесваше да я гледам как подрежда рафтовете зад тезгяха, куцайки, и как умело сваля стоките от твърде високите за нея чекмеджета; или как, нежна и точна, пресмята със сведени очи дневните постъпления. Тя със сигурност разбра, че я харесвам, и продължи, както беше започнала: да въздейства върху морала ми. Понеже беше лято, започнахме да се виждаме навън, затвореше ли магазина. Разхождахме се и си говорехме, чувствах нещо необяснимо, виждайки я до мен, с ръка, облегната на моята, да провлачва късия си крак и да се накланя към мен, да ми говори, да повдига бледото си личице, обрамчено от леки тъмни коси. Едва ли беше любов, по-скоро нещо прилепчиво, в което има по малко от всичко: състрадание към нея, послушание, желание да се устроя, нещо ново - жена, показваща ми същата привързаност, каквато досега мислех, че само майка ми е способна да изпитва към мен.

Обсъдих го, естествено, с мама; нямах тайни от нея. Споделих и, че Джезуина знае всичко и ме упреква, обаче ме обича и ми предлага да работя в магазина с нея, вместо вече много старите и родители, а и аз май обичам Джезуина. Докато говорех, изражението на мама предизвика жал у мен: все едно изведнъж някой и беше казал, че не е облечена, а гола, и тя се бе усетила, но няма под ръка с какво да се покрие. Досега дреха и беше моята любов към нея и нейната - към мен, ала Джезуина с морала си и я бе отнела и тя чувстваше, че Джезуина е права. За първи път мама се обвиняваше и най-вече се страхуваше да не я съдя. Накрая тя все пак отрони със сведени очи:

- Златни ми сине, знаеш го, за мен е добро всичко, което правиш... щом ти си доволен и аз съм доволна.

В този момент, не знам защо, ми се прииска и тя да ми каже като Джезуина: „Това, което правиш, е лошо, трябва да си промениш живота, да се устроиш...“, но разбрах, че би било прекадено да го искам от нея; би означавало да я накарам да допусне, че не е била добра майка, защото ме е насърчавала, вместо да ме осъди. Впрочем и тази вечер завърши мълчаливо, както обикновено завършваха всичките ни вечери.

Сгодих се и повече не помислих за колите; без да разбера как, се озовах зад тезгяха на галантерията заедно с Джезуина. Обичах Джезуина и се опитвах да се убедя колко по-добре е да продавам панделки и чилета, вместо да пукам гумите на оставените по улицата коли. Но не бях убеден и често, докато седях зад тезгяха в сенчестото магазинче, се зазяпвах навън и съжалявах за предишните дни, за живота ми там, за „бягай и се скрий“ след всеки удар, за връщането ми вкъщи с откраднатата плячка и за мълчанието на мама без морал и съвети, само с обич и разбиране. С една дума - отегчавах се.

Магазинът затваряше в един и отваряше в четири. Един ден към два, потънал в мисли, хванах към Лунготевере Фламинио с намерение да се поразходя и да обмисля делата си. Беше римски октомври - слънце и лазур; улиците пусти, всички обядваха; колите стояха паркирани пред входовете. Ето, пред една от онези сгради серийна кола привлече вниманието ми: гумата и беше спукана, както онази, с която навремето започнах. Приближих се така, неволно; точно в този момент от входа се зададе собственикът: плешив червендалест тип с цигара в уста, доволен и сит, типичният господин, който следобед отива да подиша чист въздух, преди да се върне в офиса. Неочаквано, като онзи път, симпатията ме подтикна да го предупредя: