Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Спряха се заедно на площадката, докато момичетата и кочияшът внасяха багажа. Тони каза:
— Стаите в партера на първо време няма да ви са много необходими... на първо време — повтори тя и върхът на езика й заигра по горката устна. — Тази тук е хубава — и тя отвори една врата отдясно, непосредствено до антрето. — Пред прозорците се вие бръшлян... Прости дървени мебели... дъб... Там отзад, оттатък коридора, има друга, по-голяма. Тук отдясно са кухнята и килерът... Хайде сега да се качим горе — искам да ви покажа всичко.
Изкачиха се по удобната стълба, покрита с широка тъмночервена пътека. Горе, зад стъклена етажна врата, се виждаше тесен коридор. Край него се намираше трапезарията с тежка кръгла маса, на която вреше самовар, и тъмночервени, наподобяващи дамаска тапети, край които бяха наредени резбени столове от орехово дърво с плетени седалки и един тежък бюфет. Имаше удобна дневна, тапицирана със сиво сукно и отделена само чрез портиери от тесния салон с еркер; креслата тук бяха от зелен раиран рипс. Ала почти четвъртина от целия етаж заемаше една зала с три прозореца. После минаха в спалнята.
Тя беше разположена отдясно на коридора, имаше пъстри завеси на прозорците и огромни легла от махагоново дърво. Но Тони отиде към малката решетъчна врата отзад, натисна ръчката и откри входа към една вита стълба, която водеше в сутерена — за банята и стаичките на прислужниците.
— Хубаво е тук. Ще остана тук — каза Герда и с облекчителна въздишка се отпусна в креслото до едно от леглата.
Консулът се наведе над нея и я целуна по челото.
— Уморена ли си? Право, и на мене ми се иска да се поизмия...
— Аз пък ще отида да видя какво става с водата за чая — каза госпожа Грюнлих, — ще ви чакам в трапезарията...
И излезе.
Когато Томас влезе в трапезарията, горещият чай вече димеше в чашите от майсенски порцелан.
— Ето ме — каза той. — Герда иска да си почине още половин час. Боли я главата. После ще отидем на „Менгщрасе“... Всички здрави ли са, мила Тони? Мама, Ерика, Кристиан?... Но сега, добра (Тони — продължи той с крайно любезно движение, — благодарим ти, Герда също, за големия труд. Колко хубаво си подредила всичко! Не липсва нищо, ще трябва само жена ми да набави две-три палми за балкона, а аз да потърся няколко свестни маслени картини. Е, хайде, разказвай! Как си, какво прави през това време!
Той бе притеглил до себе си един стол за сестрата и докато приказваха, пиеше бавно чая и ядеше една бисквита.
— Ах, Том — отговори тя. — Какво мога да правя? Животът ми остана зад мене...
— Глупости, Тони! Животът, та животът... Но се отегчаваме доста, нали?
— Да, Том, отегчавам се просто невъобразимо, понякога ми иде да ревна от скука. Заниманието с тая къща ми достави радост и не би повярвал колко съм щастлива, че се завърнахте... Но, знаеш ли, не ми се стои много у дома, ако това е грях, нека господ ме накаже! На тридесет години съм вече, но това още не е възраст да стана задушевна приятелка на последната Химелсбюргерка, на дамите Герхарт или на някого от мамините чернодрешковци, които изяждат вдовишки къщи... Аз не им вярвам, Том, те са вълци в овчи кожи... змийско котило... Всички ние сме слаби хора с грешни сърца и ако тям хрумне да ме погледнат състрадателно, мене, клетото лекомислено създание, аз ще им се изсмея в лицето. Винаги съм била на мнение, че всички хора са равни и че между нас и дядо господ няма нужда от посредничество. Знаеш политическите ми принципи. Аз искам, щото отношението на гражданина към държавата...
— Чувствуваш се, значи, малко самотна, а? — попита Томас, за да я отведе отново на правия път. — Но слушай: ти имаш Ерика!
— Да, Том, и аз обичам детето от все сърце, макар една известна особа да твърдеше, че не съм обичала деца... Но, виждаш ли... аз съм откровена пред тебе, аз съм честна жена, говоря, каквото ми е на сърцето, и не обичам да пустословя...
— Много хубаво правиш, Тони.
— Накъсо казано, печално е, че детето ми напомня прекалено за Грюнлих... Буденброкови от „Брайтещрасе“ също казват, че много, приличало на него... И после, когато то се изправи пред мене, винаги неволно помислям: „Ти си вече стара жена с голяма дъщеря и животът остана зад тебе. Някога ти живя тоя живот в продължение на няколко години, но сега можеш да станеш на седемдесет или осемдесет години, ще си кукуваш у дома и ще слушаш, когато Леа Герхарт чете на глас.“ Толкова тъжно ми става при тая мисъл, Том, че в гърлото ми засяда буца и ме души. Защото, знаеш ли, аз се чувствувам още толкова млада и жадувам да изляза още веднъж в живота...Ив края на краищата не се чувствувам много добре не само у дома, а и в града. Не мисли, че съм сляпа, та не виждам какво е положението ми, не съм вече гъска — имам, очи. Съвсем ясно е, че съм разведена жена, и ми се дава да разбера това. Повярвай ми, Том, като тежък камък лежи неотстъпно на сърцето ми мисълта, че опетних семейното име, макар и не по собствена вина. Ти можеш да вършиш каквото щеш, можеш да печелиш пари и да станеш първият човек в града... но хората въпреки това ще приказват: „Да... впрочем сестра му е разведена жена.“ Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, не ме поздравява... нищо, тя е гъска! Но така е с всички семейства... И все пак, Том, не губя надежда, че всичко би могло да се поправи. Аз съм още млада... Не съм ли и още доста хубава? Мама не може вече да ми даде много нещо, но все пак парите ми не са малко. Дали да се омъжа повторно? Признавам открито, Том, че имам много голямо желание. По тоя начин всичко ще се нареди, петното ще бъде изтрито... О, господи, да можех да намеря мъж, достоен за нашето име, да можех отново да си устроя дом!... Мислиш ли, че е напълно изключено?