Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Всички са избили — каза той. — А и кучета са идвали след тях.

— Или вълци.

— Кучета, вълци — все едно. Тук всичко е свършило.

Но Аря не пожела да тръгне, докато не намериха Йорен. „Не биха могли точно него да убият“, казваше си, много корав и як беше, и освен това — брат от Нощния страж. Каза го и на Джендри, докато търсеха из труповете.

Ударът с брадва, който го бе убил, беше разцепил черепа му на две, но голямата раздвоена брада не можеше да е на друг, нито дрипата, кърпена, протрита и толкова избеляла, че изглеждаше повече сива, отколкото черна. Сир Амори Лорч не се беше погрижил за своите мъртъвци повече, отколкото за убитите от него, и телата на войниците на Ланистър лежаха струпани недалече от трупа на Йорен. Аря се зачуди колко ли от тях са платили с живота си, докато са се мъчили да го надвият.

„Щеше да ме отведе у дома“ — помисли си Аря, докато копаеха дупка за стареца. Твърде много бяха мъртъвците, за да погребат всички, но Йорен поне трябваше да получи гроб, бе настояла тя. „Щеше да ме заведе цяла-целеничка у дома, той ми обеща.“ Едната й половина искаше да заплаче. Другата — да го изрита с яд.

Джендри се беше сетил за кулата на местния лорд и за тримата, които Йорен бе пратил, за да я заемат. Оказа се, че те също били нападнати, но кръглата кула имаше само един вход на втория кат — врата, до която се стигаше със стълба. След като я бяха издърпали навътре, хората на сир Амори не бяха могли да се доберат до тях. Ланистърови бяха струпали сухи храсти около основата и ги бяха подпалили, но камъкът нали не гори, а Лорч нямал търпение да ги подлага на обсада, докато измрат от глад. Кътджак отвори вратата при вика на Джендри и когато Курц каза, че е по-добре да тръгнат на север вместо да се връщат назад, Аря се вкопчи в надеждата, че все пак може да стигнат до Зимен хребет.

Е, това селце не беше Зимен хребет, но сламените му покриви обещаваха топлина и подслон, и може би дори храна, стига да бяха достатъчно смели да рискуват. „Освен ако Лорч не е тук. Той има коне — могъл е да стигне по-бързо от нас.“

Дълго гледа от дървото, с надеждата, че ще види нещо: човек, кон, знаме някакво, каквото и да е, стига да й помогне да разбере какво става тук. На няколко пъти като че ли зърна някакво движение, но постройките бяха толкова далече, че не можеше да е сигурна. Веднъж съвсем ясно чу конско цвилене.

Във въздуха беше пълно с птици. Врани предимно. Отдалече изглеждаха не по-големи от мухи, кръжаха и пляскаха с криле над сламените покриви. На изток Окото на боговете бе като лист изковано от слънцето синьо, изпълнило половината свят. Понякога, докато се придвижваха бавно покрай тинестия бряг (Джендри не даваше и дума да се спомене за пътища и дори Горещата баница и Ломи бяха съгласни с това), Аря имаше чувството, че езерото я вика. Искаше й се да скочи в тези кротки сини води, отново да се почувства чиста, да поплува, да попляска и да се попече на слънце. Но не смееше да свали дрехите си, след като другите щяха да я видят, не смееше дори да ги изпере. В края на деня често присядаше на някоя скала и топваше крака в прохладната вода. Най-накрая беше захвърлила изпокъсаните си и прогнили обуща. Отначало й беше трудно да ходи боса, но после пришките се бяха спукали, раните зараснаха и петите й загрубяха като щавена кожа. Тинята беше приятна между пръстите й, харесваше й досегът с топлата пръст под стъпалата й.