Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Как… как бихте могли да го направите? Да ме изведете оттук?

Сир Донтос вдигна очи към нея.

— Да ви измъкна от замъка… това ще бъде най-трудното. Но излезете ли веднъж оттук, има кораби, които могат да ви откарат до дома. Ще трябва да намеря пари и да го уредя, това е всичко.

— Можем ли да тръгнем още сега? — плахо попита тя, без да смее да се надява.

— Още тази нощ? Не, милейди, боя се, че не. Първо трябва да измисля най-безопасния начин да ви изведа от замъка, когато часът узрее. Няма да е лесно, нито бързо. Те следят и мен. — Облиза нервно устни. — Ще го приберете ли този нож?

Санса пъхна ножа под наметалото си.

— Станете, сир.

— Благодаря ви, мила лейди. — Сир Донтос тромаво се изправи и изтупа пръстта и полепналите листа от коленете си. — Вашият баща беше един от най-верните служили някога на кралството мъже, но аз останах настрана и гледах безучастно как го убиха. Не казах нищо, не предприех нищо… и въпреки това, когато Джофри беше готов да ме убие, вие се намесихте. Лейди, аз никога не съм бил герой, не съм като Риам Редвин, нито като Баристан Храбрия. Не съм печелил турнири, нямам зад гърба си бойни подвизи… но все пак бях рицар, а вие ми помогнахте да си спомня какво означава това. Животът ми е окаян, но е ваш. — Сир Донтос се подпря на един от чворестите клони на дървото на сърцето. Тя забеляза, че трепери. — Заклевам се пред бащините ви богове за свидетели, че ще ви заведа у дома.

„Той се закле.“ С тържествена клетва, пред боговете.

— Тогава… ще се оставя в ръцете ви, сир. Но как ще разбера, когато дойде часът да тръгнем? Друго писмо ли ще ми изпратите?

Сир Донтос се озърна неспокойно.

— Рискът е твърде голям. Трябва да идвате тук, в гората на боговете. Колкото може по-често. Тук е най-безопасното място. Единственото безопасно място. Никъде другаде. Нито във вашите покои, нито в моите, нито по стълбища или в двора, дори да ни се струва, че сме сами. И камъните имат уши в Червената цитадела, и само тук можем да си говорим на свобода.

— Само тук — повтори Санса. — Ще го запомня.

— И ако изглеждам жесток, насмешлив или безразличен, когато ни гледат други хора, простете ми, мило дете. Имам да играя роля и вие трябва да правите същото. Една грешна стъпка и нашите глави ще украсят стените както тази на баща ви.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Ще трябва да бъдете смела и силна… и търпелива, търпелива най-вече.

— Ще бъда — обеща тя, — но… моля ви… направете го колкото може по-скоро. Страх ме е…

— И мен — каза с вяла усмивка сир Донтос. — А сега трябва да си вървите преди да са усетили, че ви няма.

— Няма ли да дойдете с мен?

— По-добре никога да не ни виждат заедно.

Санса кимна, направи една крачка… и се обърна рязко, плахо, и леко го целуна по бузата със затворени очи.

— Мой Флориан — прошепна тя. — Боговете чуха молитвата ми.

Понесе се по речния бряг, покрай малката кухничка и свинарника, забързаните й стъпки се приглушиха от квиченето на шопарите в кочините. „У дома — помисли Санса, — у дома, той ще ме отведе у дома, той ще ме спаси, моят Флориан.“ Песните за Флориан и Джонквил бяха любимите й. „И Флориан е бил сърдечен като него, макар и не толкова стар.“