Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Санса толкова упорито се беше молила. Възможно ли бе това да е най-после отговорът за нея, някой истински рицар, пратен, за да я спаси? Навярно беше някой от близнаците Редвин или храбрият сир Бейлон Суан… или дори Берик Дондарион, младият лорд, в когото приятелката й Джейн Пули се беше влюбила, с неговата тъмнозлатиста коса и звездичките по черния му плащ.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

А ако се окажеше някоя жестока шега на Джофри, като в деня, когато я отведе на бойниците, за да й покаже главата на баща й? А може би беше някаква коварна клопка, за да докажат, че е невярна. Ако отидеше в гората на боговете, дали нямаше да завари сир Илин Пейн да я чака седнал под дървото на сърцето с Лед в ръката и светлите му очи да дебнат дали ще се появи?

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Когато вратата се отвори, тя бързо пъхна бележката под завивката си и седна на нея. Беше слугинята й, онази, дето приличаше на сива мишка, с тънката кафеникава коса.

— Какво искаш? — попита сърдито Санса.

— Ще иска ли милейди баня тази вечер?

— По-скоро огън… Студено ми е. — Наистина трепереше, въпреки че денят беше топъл.

— Както желаете.

Санса подозрително изгледа момичето. Беше ли видяла бележката? Дали тя не я беше сложила под възглавницата? Не й се струваше вероятно — момичето изглеждаше глупаво, не от онези, които ще носят тайни бележки, но Санса не я познаваше. Кралицата сменяше слугините й на всеки две денонощия, за да е сигурна, че няма да се сприятели с никоя.

Когато огънят в камината се разгоря, Санса й благодари сухо и й заповяда да напусне. Момичето бързо се подчини, както винаги, но на Санса й се стори, че забелязва нещо в очите й. Бързаше несъмнено да донесе на кралицата или може би на Варис. Сигурна беше, че всичките й слугини я шпионират.

След като остана сама, хвърли бележката в огъня и загледа как пергаментът се сгърчи и почерня. „Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“ Премести се на прозореца. Надникна долу и видя един нисък рицар в бледа като луната броня и с тежък бял плащ да крачи по подвижния мост. Ако се съдеше по ръста му, можеше да е само сир Престън Грийнфилд. Кралицата й беше дала свобода в чертите на замъка, но въпреки това държеше да знае къде ходи, ако се опита да излезе толкова късно от Стегата на Мегор. Какво щеше да му каже? Изведнъж изпита радост, че бе съобразила да изгори бележката.

Развърза ризата си и се пъхна в леглото, но не можа да заспи. „Дали той още е там? Колко ли ще чака?“ Беше толкова жестоко: да й изпрати бележка и нищо да не каже. Мислите кръжаха ли кръжаха в главата й.

Поне да си имаше някого, който да й каже какво да прави. Липсваше й септа Мордейн и още повече й липсваше Джейн Пули, най-вярната й приятелка. Септата беше изгубила главата си с останалите, с единственото престъпление, че е служила на дома Старк. Санса не знаеше какво се е случило с Джейн, която бе изчезнала от покоите си и повече никой не спомена за нея. Мъчеше се да не мисли прекалено често за тях, но спомените понякога идваха неканени, а след това се оказваше трудно да сдържи сълзите си. Понякога дори й липсваше сестра й. Но Аря вече се беше върнала жива и здрава в Зимен хребет, сигурно танцуваше и шиеше, играеше си с Бран и малкия Рикон, можеше дори ако поиска да язди през зимното градче. На Санса също й позволяваха да язди, но само в двора, и беше досадно по цял ден да обикаляш в кръг между стените.