Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Където дърветата оредяваха, се промъкваше през храсталаците тиха като сянка. На всеки няколко крачки спираше да се ослуша. Третия път чу коне, както и мъжки глас. А миризмата стана още по-лоша. „Миризма на мъртвец, това е.“ Беше я мирисала преди, покрай Йорен и другите.

Южно от селото растеше гъста горичка калина. Докато стигне до нея, дългите сенки на залеза почнаха да чезнат и излязоха светулки. Зад високите храсти виждаше сламените покриви. Промъкна се още напред, стигна до някакъв ров и пропълзя по корем, съвсем скрита, докато не видя от какво идва миризмата.

До кротко приплясващите води на Окото на боговете бяха вдигнали груба бесилка и по дългата редица стълбове с въжени клупове висяха останки от хора, с оковани във вериги крака, а враните кълвяха плътта им и прехвърчаха от труп на труп. На всяка врана се падаха по стотина мухи. Когато вятърът духна откъм езерото, най-близкият труп леко се завъртя на клупа. Враните бяха изкълвали повечето от лицето му и още нещо го кълвеше, нещо по-голямо. Гърлото и гърдите бяха разкъсани и на мястото на разпрания корем се виждаха лъскави черва и късове раздърпана плът. Едната ръка беше откъсната направо от рамото; Аря видя костите на няколко стъпки от тялото, нащърбени от клюновете на гладните птици и очистени от месото.

Накара се насила да погледне другия до него, и после другия отвъд него, и по-нататък, повтаряйки си, че е твърда като камък. Все трупове, така разкъсани и изгнили, че й трябваше време, докато осъзнае, че са били съблечени преди да ги обесят. Не приличаха на голи хора; почти не приличаха на хора. Враните бяха изяли очите им, а и лицата им. От шестия в дългата редица не беше останало нищо освен единия крак, още вързан във веригата — и се полюшваше с всеки полъх на вятъра.

„Страхът сече по-дълбоко от мечовете.“ Мъртъвците не можеха да я наранят, но онези, които ги бяха убили, можеха. Далече зад бесилката стояха двама мъже в плетени ризници, подпрени на копията си пред дългата ниска постройка край водата, онази с каменните плочи на покрива. В калната земя пред нея имаше забити два пилона и на всеки от дървените пръти висеше знаме. Едното изглеждаше червено, а другото — по-светло, бяло или жълто може би, но и двете бяха провиснали унило в безветрения сумрак и тя не можеше да е сигурна, че червеното е пурпурът на Ланистър. „Не е нужно да виждам лъва, достатъчни са мъртъвците, кой друг може да е освен Ланистър?“

И тогава се чу вик.

Двамата копиеносци се извърнаха към вика и се появи трети, който буташе пред себе си пленник. Беше вече много тъмно, за да се видят лицата им, но пленникът носеше лъскав стоманен шлем и когато Аря видя рогата, разбра, че е Джендри. „Ах, ти, глупав глупав глупав ГЛУПАВ!“ — помисли тя. Искаше й се да го ритне.

Пазачите говореха високо, но бяха твърде далече, за да различи думите им, особено при това пърхане и грачене на враните наблизо. Един от копиеносците смъкна шлема от главата на Джендри и го попита нещо, но отговорът, изглежда, не му хареса, защото го удари през лицето с дръжката на копието си и го събори на земята. Онзи, който го бе заловил, го изрита, докато вторият копиеносец опитваше на главата си шлема с формата на бича глава. Накрая го изправиха и го подкараха към склада. Щом отвориха тежките дървени врати, навън изхвърча някакво момче, но един от пазачите го сграбчи за ръката и го повлече обратно. От сградата се чу хлипане и после — писък, толкова силен и пълен с болка, че Аря прехапа устна.