Вещерите от Сарамир

Младият мъж мълчеше. Изведнъж му стана неприятно от алкохола, който беше изпил.

— Присъедини се към нас, Тейн — рече Асара. — Ти и аз имаме едни и същи цели. Може да мразиш Различните, ала искаш да спреш заразата в земята. А Престолонаследничката е единственият шанс, който имаме.

— Аз не… — започна младежът, усещайки как думите се запъват в устата му. — Аз не мразя Различните.

— Възможно е — каза Асара, повдигайки леко вежди. — Защото обичаш един от тях, предполагам.

Младежът я стрелна с огнен взор, ала язвителният му отговор умря, преди да се е родил. Вместо това се начумери и не каза нищо.

— Горкият Тейн — рече Асара. — Впримчен между вярата и сърцето си. Щях да те съжаля, ако не го бях виждала хиляди пъти преди. Човекът наистина е едно до болка предсказуемо животно.

Младежът стовари юмруците си върху масата, разливайки питиетата им. Едва се въздържаше да не се нахвърли върху нея. Тя не потрепваше; седеше, удобно разположила се на рогозката, и го наблюдаваше с вбесяващото си развеселено изражение. Сега всички посетители в кръчмата бяха вперили поглед в него. Искаше му се да я удуши, да я удари, да я зашлеви с всичка сила и да й покаже, че тя просто не може да му говори по този начин.

„Какъвто бащата, такъв и синът“, помисли си Тейн и изведнъж му стана студено, а яростта вътре в него проблесна за последно и угасна. Той отново удари по масата в един сетен изблик на гняв, след което се изправи, излезе от кръчмата и потъна в нощта.

Леденият въздух и режещият вятър пронизаха тялото му, ала той се наслаждаваше на дискомфорта, бързайки да се отдалечи от кръчмата, от светлините в прозорците, от Асара и от нещата, които беше казала. Ала вече нямаше къде да избяга. Всичко беше ясно и нямаше никакви съмнения повече. Бе се залъгвал с тази несигурност, защото така можеше да стои при Кайку, без да обижда богинята си, ала повече не можеше да се преструва, че не е сигурен дали тя е Различна, или не. Сега всичко това се бе променило и той не знаеше какво да прави.