Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Вие сте прав, господин Дьо Гиш — съгласи се кралят, — защото смъртта е твърде жестоко наказание за едно малко любопитство.
— Значи разказът на моята наяда не се хареса на краля? — наивно попита принцесата.
— Бъдете спокойна, принцесо — каза Людовик, взимайки я за ръка. — Вашата наяда ми се хареса още повече, тъй като тя беше правдива, и нейният разказ, трябва да признаем, е потвърден от неопровержими доказателства.
С тези думи той хвърли към Ла Валиер такъв поглед, чието значение никой не можеше да определи, започвайки от Сократ и свършвайки с Монтен.
Тези думи и този поглед окончателно довършиха бедното момиче, което падна на рамото на Монтале, сякаш беше загубило съзнание.
Кралят стана, без да обърне внимание на това малко произшествие, което никой не забеляза, и против навиците си (обикновено кралят прекарваше по-дълго при принцесата) се прости с гостите и тръгна към апартаментите си.
Дьо Сент-Енян го последва. Колкото беше весел, когато влизаше при принцесата, толкова сега беше отчаян.
Госпожица Дьо Тоне-Шарант не беше толкова чувствителна, колкото Ла Валиер, не се изплаши ни най-малко, нито пък загуби съзнание.
Глава тридесет и девета
КРАЛСКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Кралят бързо влезе в апартаментите си.
Може би Людовик XIV вървеше толкова бързо, за да не залита. Той оставяше след себе си следа като от някаква тайнствена тъга.
Всички бяха забелязали доброто настроение на краля при неговата поява у принцесата и всички се радваха на това, но никой не знаеше истинския му смисъл. Напротив, причината за това развълнувано, бурно тръгване беше понятна на всички или поне всички считаха, че не е трудно да се разбере.
Лекомислието на принцесата, нейните шеги, малко резки за обидчив характер, особено ако такъв характер притежава кралят, твърде фамилиарното обръщение към него като към обикновен смъртен, ето какви причини според гостите предизвикаха бързото и неочаквано тръгване на Людовик XIV.
Принцесата беше по-проницателна, но и тя отначало точно така си обясни неговото поведение. На нея й беше достатъчно да подразни самолюбието на този, който твърде бързо беше забравил поетите ангажименти, като видимо без всякаква причина пренебрегваше плодовете на най-благородната и най-славна своя победа.
При това състояние на нещата принцесата считаше за необходимо да покаже на краля разликата между любовта във висшето общество и малката страст, типична за някой провинциален благородник.
Предавайки се на високопоставената любов, чувствайки нейната царствена сила, подчинявайки се до известна степен на етикета и изискванията, кралят не само не се унижаваше, но беше длъжен да намери в нея спокойствие, увереност, тайнственост и всеобщо уважение.
Отдавайки се на любовна интрига с придворна дама, той би срещнал и у последния от придворните само осъждане и насмешка. Щеше да изгуби своята безпогрешност и недосегаемост. Слизайки до простосмъртните страсти, той щеше да се подложи на тревожни вълнения.
С една дума, да се превърне кралят в простосмъртен, да се докоснеш до лицето му като до лице на най-обикновен слуга, означаваше да нанесеш страшен удар на тази благородна кръв. Да се засегне самолюбието на Людовик беше по-лесно, отколкото да се пробуди в сърцето му любов. Принцесата умно беше преценила отмъщението си и, както видяхме, постигна своята цел.
Нека читателят не си помисли, че у принцесата живееха бурните страсти на средновековните героини. Напротив, тя, млада, грациозна, остроумна, кокетлива, влюбчива по-скоро по въображение и честолюбие, отколкото по влечение на сърцето, беше открила епохата на беглите наслаждения, която продължи сто и двадесет години, от средата на шестнадесети век до последната четвърт на осемнадесети век.
Тя виждаше или си въобразяваше, че вижда нещата в истинската им светлина. Знаеше, че кралят, нейният царствен девер, първи се беше смял на простичката Ла Валиер, и беше сметнала, че не е в навиците му да обича особа, която може да предизвика насмешки дори за един миг.
Освен това нима на стража не стоеше самолюбието, този демон, играещ такава могъща роля в драматичната комедия, наречена женски живот. Нима самолюбието не й нашепваше високо, с шепот, полугласно, с всички тонове и оттенъци, че тя, принцесата, богатата, красивата, младата, е невъзможно да се сравнява с жалката Ла Валиер, наистина също млада, но главното — бедна? В това няма нищо чудно. Известно е, че най-ярките характери изпитват задоволство, като се сравняват със своите ближни.