Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Той не смееше да си признае, че тя идва от сърцето му.
Наистина, историкът трябва да разкаже на читателя как кралят разговаряше със себе си. Той позволи на наивното признание на Ла Валиер да погъделичка сърцето му. Той повярва в чистата любов, в любовта към човека, безкористно, и душата му, която беше много по-млада и по-наивна, отколкото бе предполагал, се устреми насреща на друга душа, която току-що му беше открила тайните си.
Необикновеното в тази сложна история на любовта беше сборът от взаимни чувства на две сърца. Тук нямаше нито едновременност, нито равенство. Едното сърце винаги започва да обича преди другото. Но също и престава да обича след другото. Колкото повече любов беше изказала Ла Валиер, толкова повече тя беше усетена от краля.
Това го учудваше.
Но нали му доказаха, че това признание е оскърбление, мистификация, нанесена на човека и краля!
По такъв начин тази девойка, у която, честно казано, нямаше нищо необикновено, която бе средна хубост, знатност и ум, избрана от принцесата да играе роля на нищожество, не само хвърли предизвикателство към краля, но го пренебрегна, него, който беше достатъчно да плесне с ръце като султан, за да паднат всички в краката му!
От вчера той беше толкова зает с това момиче, че не можеше да мисли за нищо друго. От вчера въображението му се задоволяваше с прелести, които не бяха негово притежание. С една дума, кралят, който имаше толкова неотложни дела, когото викаха толкова жени, от вчера вечерта беше посветил всяка минута от живота си, всеки удар на сърцето си на тази единствена мечта.
Наистина това беше прекалено.
Тъй като негодуванието на краля го караше да забрави всичко, в частност присъствието на Сент-Енян, то се изливаше в най-невъздържани ругатни.
Графът се беше скрил в ъгъла и оттам наблюдаваше бурята.
В сравнение с кралския гняв неговото собствено разочарование му се струваше толкова нищожно! Той само се боеше този гняв да не се стовари върху него.
Изведнъж кралят спря да се разхожда и хвърляйки разгневен поглед към нещастника, каза:
— А ти, Сент-Енян?
Дьо Сент-Енян направи движение, сякаш искаше да попита: „Какво искате да кажете, господарю?“
— Ти се оказа същият глупак като мен, нали?
— Господарю…
— Ти също се хвана на тази груба шега?
— Господарю, нека ваше величество не се гневи, но на вас ви е известно, че жените са ограничени същества, създадени за зло. Значи невъзможно е да се иска от тях добро!
Кралят изпитваше дълбоко уважение към собствената си личност и започваше да се научава да владее чувствата си, навик, който щеше да запази за цял живот; разбра, че уронва достойнството си, придавайки такова значение на един нищожен епизод.
— Не — живо каза той, — ти грешиш, Сент-Енян, аз не се сърдя. Просто се възхищавам на ловкостта и смелостта на тези две момичета и се учудвам колко глупаво попаднахме в капана на сърцата си, след като сме имали всичкото време да научим предварителните подробности.
— Сърце, господарю, сърце! На този орган трябва да предоставим само физически функции и да му отнемем моралните. Признавам си, че след като видях сърцето на ваше величество да е толкова заето от тази…
— Заето? Моето сърце? Умът може би, но що се касае до сърцето… то…
Людовик забеляза, че се готви да прикрие единия фланг, но започва да открива другия.
— Впрочем — добави той — няма за какво да упреквам тази хлапачка. Аз знаех, че тя обича друг.
— Виконт Дьо Бражелон, да. Предупреждавах ваше величество.
— Ти си прав, но не си първият. Граф Дьо ла Фер искаше от мен ръката на Ла Валиер за сина си. Щом като се обичат толкова, щом се върне Бражелон от Англия, ще ги венчаем.
— Вече познавам цялото великодушие на краля!
— Стига, Сент-Енян, стига, стига за това — прекъсна го Людовик.
— Да забравим обидата, господарю.
— Това няма да бъде трудно — въздъхна кралят.
— За начало ще напиша за пялата тази тройка една хубава епиграма. Ще й сложа заглавие: „Наяла и дриада“, това ще достави удоволствие на принцесата.
— Действай, Сент-Енян, действай — прошепна кралят. — Ще ми декламираш стиховете. Това ще ме разсее. Всичко това са дреболии, Сент-Енян, дреболии — добави кралят с вид на човек, комуто е трудно да диша.
Той се беше оправил и беше придал на лицето си израз на ангелско търпение, когато на вратата почука камердинерът. Дьо Сент-Енян почтително се отмести.
— Влезте — каза кралят. Камердинерът леко отвори вратата.
— Какво се е случило?
Камердинерът показа писмо, сгънато на триъгълник.
— За негово величество — каза той.